Да запазиш момента...

Виктор Ангелов Каза каза: слушам музиката ти...и гледам това око (на skypе-а) и виждам толкова много неща, които никога не бях видял преди...
Радослав Радоев каза: ако можеше повече хора да видят
Виктор Ангелов каза: просто съжалявам хората, които не могат да се докоснат до този свят, който ние двамата можем...
Радослав Радоев каза: Да ценим момента защото утре пак ще сме долу и пак ще се ядосваме за обикновенните неща. Тези моменти са ни подарени Замислял ли си се защо пък точно ние... ами не някой друг? точно в този момент. Не е до ум. Има много умни хора, които не могат да усетят същото колкото и да се напъват... няма как да го измислят. Дори и до душа не е. Има много хора с добри души. Някои зад маски някои не. Просто съдбата е такава, че сега ние сме на тези места най-близките до небето, а от там идва другото. Ние сме умни, и имаме добри души и ще е чисто престъпление, ако не оценим това!

Просто един разговор...

Изпратен файл: Natasha Bedingfield - Soulmate

West-a (01:14:56 3/08/2007)
случиха ми се някои неща днес

West-a (01:14:59 3/08/2007)
все лоши

West-a (01:15:06 3/08/2007)
много хора ме разочароваха

West-a (01:15:12 3/08/2007)
много и се разочароваха от мен

West-a (01:15:24 3/08/2007)
може би съм такъв какъвто ме описват те

West-a (01:15:27 3/08/2007)
а аз не го виждам

West-a (01:15:31 3/08/2007)
но аз обичам

West-a (01:15:34 3/08/2007)
обичам хората

West-a (01:15:38 3/08/2007)
ако това е грешка

West-a (01:15:40 3/08/2007)
не знам

West-a (01:15:46 3/08/2007)
давам песента

West-a (01:15:49 3/08/2007)
първо

West-a (01:15:54 3/08/2007)
защото знам че ще я харесаш

West-a (01:16:03 3/08/2007)
второ... защото една част опт нея описва мен

West-a (01:16:10 3/08/2007)
втора описва ситуацията в която съм

West-a (01:16:27 3/08/2007)
едно ще ти кажа

West-a (01:16:33 3/08/2007)
търси щастието си на всяка цена

West-a (01:16:38 3/08/2007)
с риск за всичко

West-a (01:16:43 3/08/2007)
и чужди приказки дори

West-a (01:16:54 3/08/2007)
не трябва да те плаши нищо

West-a (01:16:58 3/08/2007)
абсолютно нищо

West-a (01:17:03 3/08/2007)
каквото и да ти казват!!!!!!!!

West-a (01:17:15 3/08/2007)
сама се раждаш..

West-a (01:17:19 3/08/2007)
сама и ще си отидеш

West-a (01:17:29 3/08/2007)
какво ни кара да си мислим, че и не живеем сами???

West-a (01:17:36 3/08/2007)
едни идват други си отиват

West-a (01:17:52 3/08/2007)
останалите не трябва да имат значение

West-a (01:18:01 3/08/2007)
когато опира въпрос до щастието ти

West-a (01:18:20 3/08/2007)
сродната душа я има

Стълба към света...

Ех, ех, ех... Когато бях 9-ти клас си мечтах да дойде деня в който ще застана на сцената, ще получа дипломата си и ще напусна училище... завинаги. 4 години по късно, сърцето ми едва не се скъса, когато махнах за последно на онези, на които едва ли бих липсвал някога. Ако и вие сте сред тези, които си мислят, че от училището няма полза... Седнете и помислете отново.
Понякога самото чувство, че си заслужил уважение е достатъчна за да продължиш живота си с високо вдигната глава. Уважение се печели единствено и само, когато си себе си... и никой друг. Никакви маски няма да те защитат от каквито и да е опасности съчинени от съзнанието ти. Хората виждат това, което им покажеш. Когато се държиш пред тях като идиот... Ти вече си идиот, колкото и да не ти харесва.
Помолиха ме да опиша всичко около едно завършване. Да опиша емоциите около бала, около всички изпити и т.н. Има неща, които са много по-важни от простото изпитване... Да изкараш няколко 6-тици и да си мислиш, че с това живота ти върви добре. Познавам мнозина отличници, провалили се по пътя си заради опитите си да продължат на сляпо. Единствено със знанията, които си получил от книгите и учебниците не можеш да си сигурен, че утре някой няма да те надхитри и да те остави седнал на земята с отличната си диплома. Училището предлага много повече от стандартните предмети. Училището ти предлага едно общество от хора с които растеш. Хора, около които се изграждаш като личност. Поеми съдбата си преди да е станало късно. За да може когато излезнеш на сцената, освен дипломата си, да получиш и онези овации, които биха ти вдъхнали сили да продължиш с пълна пара. Труда винаги дава резултати. Може да не са такива каквито очакваш, но напразен труд няма. Ползата винаги излиза... понякога веднага, друг път след повече време. Задавал ли си си въпроса, какво би те направило щаслив? Какво ще те накара да си доволен от себе си? Ако не си, сега му е времето... Завърши училище с чест. С приятели около себе си, които да крещят (дори и лицемерно) по време на дипломирането ти. После заставаш на един от големите кръстопъти. Изборите които правим в тези моменти могат да ни повлиаят на целия ни живот . Да се изправиш пред непознатото, повечето от нас, предпочитат да му обърнат гръб и да си отидат. Рано или късно, човек открива нещо по- добро. Нещо отвъд упорството на мечтите ти. Защото само тогава, когато сте подложени на изпитание, можете да откриете, кои сте всъщност. И само, когато сте подложени на изпитание можете да откриете, кои може да бъдете. Човекът, който искате да бъдете съществува. Някъде другаде, от към страната на трудностите, вярата и упората. И отвъд болката и страха, от това какви лъжи ви предстоят. Да поемеш веднъж по грешен път не е фатално. Да се разочароваш от себе си ведбнъж, също... Стига да си взел поука и да не минаваш втори път през една и съща локва.

Смешно ли ти е?

пак...

какво пак ли?

Пак виждам онзи поглед в огледалото... кой ми е позволил толкова рано да съм такъв?

Отминете, не четете ако щете... от край време съм свикнал да правя неща, които малко хора очакват от мен. За мен остава свободата да правя каквото си искам.... да пиша каквото си искам...да чувствам каквото си искам (до колкото е възможно)... никой не може да ми отнеме това право. Да проявявам и онази черта в съзнанието на всяко едно същество...страх... скрит зад маската главорез. Дори имам право да слушам каквото си искам...

Snow Patrol - Set The Fire To The Third Bar

Сложно е да не се скъсаш от смях, когато си мислиш че си отгоре... когато мислиш, че хора като мен не са нормални... а накрая осъзнаваш, че точно ти си обекта на наблюдение... че точно ти си този, който трябва да пише глупостите, на които най-много приличаш...

...но е лошо, когато не можеш да излезеш от филма... молиш се да спре тока, защото и песента в противен случай не свършва.

Смейте се, когато имате възжможноста да го правите...

...а замислите ли се... осъзнавате, че всъщност няма нищо смешно...

Всичко е в нас самите... сами създаваме всеки един повей на вятъра дори... влияем и на другите...

Смешно ли ти е???

за предпочитане е...

Alexi Murdoch - 12

смених...

и се усмихнах, защото го чувствам... защото и вие ме заразихте... дори ти, който дочете всичко това, и се чудиш какво ми има...

Me....

Read my VisualDNA™ Get your own VisualDNA™

Перфектен?

А защо пък трябва да пиша километри, за да опиша нещо, което не отнема повече от 2 минути писане в няколко изречения? Някои неща са по-хубави, когато се казват директно... без излишни овъртания....

"Перфектни мъже няма, всички сме свине по дефолт. Ставаме перфектни не защото някой ни определя като такива... нито защото ни е било писано да се превърнем в такива... а защото имаме стимул да бъдем такива. Един господ знае, колко време ще се задържи този стимул. Дали ще прерасне в нещо по-голямо от стимул... или отново ще станем свине... в очакване на следващия стимул, с надеждата да бъде последен"

Плачеш ли когато вали?! Вали ли, когато плачеш?!

"Има някаквъв ред във вселената в движението на звездите и въртенето на Земята и промяната на сезоните. Но човешкият живот е почти пълен хаос. Всеки заема своята позиция, отстоява своите права и чувства, обърквайки мотивите на другите, и своите собствени."

Това са думите, които най-точно описват картинката на този свят. Отношенията между хората, които от край време водят до огромни катаклизми. Малко ли са две световни войни? А и ако трябва да гледаме от по-ниско, нима не си ти този, който всеки ден се бори за своя живот? Дали в училище, дали в работата, дали в градския транспорт или на улицата... Дали не оказваш влияние на всеки един човек, с който си разменил дори и една дума? Осъзнаваш ли ролята, която имаш на този свят? Да, някой би си казал "Ами че аз съм само един, след милярди други... на практика съм като мравка". Но дори и да се равняваш на една мравка, това не ти отнема правото да имаш чувства... правото да усещаш тъга... да усещаш щастие... и да даряваш хората около теб и с двете...
Кой знае какво е истинското щастие...не клишираната дума…а истинският ужас. Самотниците, които носят маска... най-нещастните бездомници…прегръщат някой спомен…или се вкопчват в някоя илюзия. А ние, които не живеем сред илюзии... имаме дом над главите си... какво правим? Заети сме да оплакваме собствените си "нещастия" без да си даваме сметка, къде сме всъщност. Но и това е така... Живота си има ясни закони, дарени от природата. Всеки има чувство, че е най-нещастният човек на земята по време на бедите си. А в същото време мнозина от нас, подминават инвалидите в транспорта, дори без да им се усмихнат. Кой знае, може би една усмивка, ще им върне волята за живот. Хората не осъзнават каква роля имат. Но все пак има изключения. Хора, които са съпричастни към чуждото нещастие, даващи всичко на което са способни, само и само да дарят една усмивка. Спомням си преди около 2 години по време на един мач на Левски в Уефа. Едно момче в тинейджърска възраст, на инвалидна количка пред сектор А, облечено със сини атрибути, синьо шалче, баща му до него и така нататък. Всички футболисти, които забелязаха това момче, минаха покрай него, спряха, целунаха го и го прегърнаха. Валери Домовчийски си даде фланелката и шалчето на врата му. Та снимката е следната Георги Петков, целува това момче и виждаш как момчето е с най-щастливото си изражение на лицето. Сякаш е проходило отново. Това момче знае, че няма да проходи може би никога, или много трудно някога, но то в този ден с душата не ходеше... тичаше. За това са чудесата, за да стават от време на време и да ни карат да живееме. Иначе за какво ни е този живот? Да обикаляме през панелите, да газим дупките, да сменяме един след друг боклуци на власт. Защо ни е да живеем в тази държава, ако поне не останем хора. Хората, които от време на време да изпитват радост... да изпитват съпричастност... да бъдат като едно семейство. Свикнали сме да обичаме само себе си, и най-много още някои близки... а светът има нужда от любов. Любов без ограничения, защото иначе не виждам как ще оцелеем... Има ли име тази тъмнина? Тази жестокост? Тази омраза? Как ни намери? Тя ли се вмъкна в живота ни или ние я потърсихме и привлякохме? Какво стана с нас? Сега изпращаме децата си във външния свят така както пращаме младежите на война. С надеждата, че ще се върнат живи и здрави.Но някои от нас са изгубили пътя си. Кога е станало това? Кога ги покриха сенките, кога ги погълна тъмнината? Има ли име тази тъмнина? Това име твоето ли е? Животът идва при нас от тъмнината. Когато това стане... Има ли някой в живота ти на който можеш да се довериш? Някой, който ще се грижи за теб, когато се подхлъзнеш и паднеш. И в този момент... ще ти даде сила да се изправиш срещу страховете си сам....
Да, за мен тези хора съществуват... хората, които са плакали за мен... хората които са дишали за мен. Разбира се, най-големият пример са родителите. Тези, които ми дадоха живот... Тези, които и в най-трудните моменти, въпреки всичко... ме обичаха... Тези, които съм разплаквал с някои свои действия. Тези, които плакаха за мен, когато желанието ми за живот, в един кратък миг изчезна. Но в същия този миг, кой се появи, за да ми подаде ръка... да ми отвори очите... и да ме върне към катеренето на тази огромна планина наречена живот? Каква е онази сила, която може да те накара да правиш и невъзможни неща... Да, някои от вас правилно се досетиха... Любовта... Любовта на приятелите ти към теб и любовта с която им отвръщаш...
Да, живота е кратък... някои хора не доживяват и до моментите в които тяхните деца поемат живота си. Но нима това има значение, ако в краткия си живот си направил всичко, оставил си една хубава следа от себе си... оставил си следа в хората, които са те обикнали, които не биха те забравили никога... За това искам да завърша с един цитат от един филм, в който главният герой умира, след като са стреляли по него...

"Предполагам, че трябва да съм малко ядосан за това, което стана с мен, но е трудно да си ядосан, когато има толкова красота по света.
Понякога се чувствам така все едно я виждам всичката на едно място. Сърцето ми се надува като балон, който ще се пръсне.
И тогава си спомням, че трябва да се отпусна, и да спра да се опитвам да го държа. Тогава той излита през мен като дъжд, a аз не чувствам нищо, освен благодарност... за всеки един момент... от тъпият ми живот. Сигурен съм, че и представа си нямате за това за което говоря. Но не се претиснявайте. Ще имате някой ден."

Alone...

Някои хора остават сами за няколко дни... Други са израснали сами... За тях не е толкова лесно да кажат какво правят, като останат сами, защото тези моменти не са един и два...

Да, аз съм един от тях. Още от ранна детска възраст съм оставал сам у дома... и това ми харесваше. Караше ме да се чувствам...как да кажа... някак си самостоятелен. Можех да докажа сам на себе си, че мога да се справям сам. Не, купони не съм правил... или ако съм правил, то не са били много чести. След което отново доказвам ПРЕД СЕБЕ СИ, че мога да се оправям сам като почистя на всякъде(дори гадните мръсни чинии)...

Нека да се върна в детството ми... Обичах да съм сам, защото тогава нямаше кой да ми вика на главата постоянно да уча... Нямаше да гледам скандалите на родителите си... А просто щях да си стоя пред телевизора с чинийка семки в ръка... Да, това обичах да правя тогава. Сега нещата не са толкова различни, но все пак правя полезни неща...

Вярвам, че дори присъствието ми тук е полезно... Мразя да се заседявам на място където не съм полезен. Примери бол...

В дните които съм оставял сам, мога да се замисля за много работи... Какво са родителите за мен... Каква роля играят в моят живот в този момент... Какви са те за мен като хора... И обикновенно стигам до един и същ резултат... "Оценяваме всичко,едва когато го загубим" или в случая не когато съм ги загубил, ами просто, когато са далеч от мен... След това спирам да мисля... И почвам да действам...

Какво да действам ли? Като седя на компютъра гледам да правя нещо... Ето, едно радио малко ли е? 2 музикални албума... 4-5 филмови клипчета... няколко есета на тема "за живота"... Или пък просто да съм някъде.... било то и сам...или с приятели... И в двата случая има полза. Една разходка, сам със себе си може да те научи много повече от огромно парти с много приятели. А когато си с приятели...трябва ли да довършвам??? Не мисля, че трябва... който е успял да стигне до тези редове, ми дава утехата ...че не говоря на вятъра...


И когато се приберат... когато знаеш, че вече не си сам... не че нещо е толкова различно. Просто се усмихваш, казваш си... "и без тебе мога, само че искам с теб!"

Благодаря ви...

Хъх... за пореден път ще почна да пиша така... Едни и същи неща. Нали така им казват. Има емоция, има и повод да пишеш...Но не... Почвам отначало.

И ето, още един ден неусетно излетя. Оставяме стъпките си по пясъка, там където по-късно може би ще завали дъжд. Там където ще минат още много хора. Там където пясъка ще лепне по обувките ни. Но следите в съзнанието ни остават. Дни като този се помнят вечно... Формата на облаците в небето дори. Усмивките на всеки, който видиш по улицата. Усмивките и на тези, които те гледат в очите... и се усмихват искренно. Сякаш са усетили пулса на сърцето ти. Сякаш са видяли любовта в погледа ти. И пак ще стане въпрос за малките неща. Колко по щастливо биха живяли всички, ако оценяваха тези моменти. Аз не искам да свърши... Както се случва понякога, един момент се нарежда и се навърта и остава за повече от момент. И звука спира… и движението спира... за повече, много повече от момент. И след това моментът си отива... Но, когато си дал всичко от себе си, за да бъде запомнен момента, момента се връща,и потваря... отново... за много повече от момент. Никси, Хриси, Ноли, Жоро, Мъро... благодаря ви, че ви има. Благодаря ви, че ме дарихте с присъствието си. С топлината си... Давах, давам и ще давам... и пак не е достатъчно. Благодаря на Никси, че ми върна тръпката да свиря на пианото. Благодаря на Хрис, че ми отговори на 31-ви декемри, след което ми се наложи да благодаря още много. Благодаря на Ноли, че вече не е руса и поумня :D . Благодаря на Жоро, че направи жертва, "че имаше толкова работа, която го освободи от работа" :D . БлагодаряинаМърочепаксипоказауникалнищината...

Благодаря ви...

Тъмния облак продължи своя път. Малкия човек, можеше да се закълне, че му се усмихна... докато слушаше John Williams - Across the stars...

Imagine

Из едно от местата които посещавам:

Ехх.... а уж казах, че няма да пиша повече тук. Човек не знае, кога ще се изненада от самия себе си и от това, което прави.

Но от друга страна не е ли по-добре точно това... Да си представяш светът какъв би бил според теб, а в същия момент самия ти да поемаш по път различен от фантазиите си... от очакванията си... Път без дестинация, без ясна цел... Винаги съм го казвал, но различни хора са го чули, едни не са обърнали внимание, малцина са го запомнили... Но в крайна сметка всеки един от нас, просто фигурира в живота на другите. Всеки сам е режисьор на своя филм. Ние разпределяме ролите. Всеки сам си представя света, такъв какъвто го иска... И в крайна сметка сме победени от самите нас. От чувствата в нас, които не са подвластни на никой... За това живота е интересен. За това и аз гледам да съм му интересен, щото иначе не е интересно. Накрая остават стъпките по пясъка, бих искал да останат видими... А за да останат видими, трябва да вървя по път, неоткрит и непосещаван от други хора. И още по-трудното...да не съм сам по този път... да срещам хора като мен. Всеки трябва да открие този път за себе си... Живеете веднъж, за повече никой не знае. Ако това е единствената следа от вас и знаете, че е така...ще промените ли навиците си...мисленето си??? Бихте ли станали по-добри? Представи си, че няма рай - лесно е, ако опиташ. И под нас няма ад - има го само небето над нас. Представи си, че хората живеят за днешния ден. Представи си, че няма държави -
не е толкова сложно да се направи. Няма нищо, заради което да убиваш или да умреш, и религия също няма. Представи си, че хората живеят в мир. Сигурно ще кажеш,
че съм мечтател, но аз не съм единственият. Надявам се, че един ден ще се присъединиш към нас и светът ще бъде едно цяло. Представи си, че не притежаваш нищо - ще се учудя, ако успееш! Няма нужда от алчност или глад, просто братство между хората. Представи си, че хората
си делят поравно света. Представи си, че сега прохождаш... можеш ли да оставиш следа? ... не е толкова трудно... just little imagine

A Perfect Circle - Imagine

Andropolis...

Andropolis


Кой е Andropolis??? Никой не знае нали??? Сега ще ви разкажа кой той...


1979-та година бе направен един филм по реален случай. Главната роля играеше Майкъл Дъглас... Във филма ставаше въпрос за един състезател в дисциплина маратонно бягане... Майкъл Андрополис. Мъж на средна възраст, разведен с 2 деца на 7 и 16 години живеещи с майка си. Напълно провален живот само около една несигурна мечта... Да бъде най-отгоре в маратонното бягане. Майкъл работи по автомивки за да се храни, тича през останалото време, защото това е единственото нещо, което може да прави. В един момент му се отдава възможност да изпълни всичко, което е мечтал. Да си върне семейството и да стане олимпийски шампион. На щатската квалификация той води през цялото време, но недостатъчната увереност в това с което се бори го праща на 4-то място.....само първите 3-ма отиват на олимпиадата. ВСе пак един от тримата класирали се се контузва и Майкъл отива на негово място. Веднъж отишъл там....сам... той осъзнавам че всичко което има в този живот зависи от него. Последната вечер преди финала в тази дисциплина жена му изминава хиляди километри за да е там при него.... и всичко като приказките си идва на място. Застава на старта......стартира.... С гордо вдигната глава той си проправя път към върха.... взима огромна преднина пред съперниците си. Никой до това време не е виждал такова сърцато бягане... Но малко след 40-тия километър в града завалява дъжд.... и на един завой докато Андрополис прави опит да види колко назад са противниците му.... той стъпва на мокри листа... подхлъзва се... и си разбива главата. Остава да лежи на земята докато бавно всички го отминават. Титлата взима състезател от Австралия... всичко отива към своя край. Събитията се изместват към другите дисциплини. Но в маратонното бягане има едно правило... "Състезанието не свършва докато и последният участник не премине финала или не се откаже"... В този ред на мисли Майкъл става от земята и полупребит продължава да бяга. Всички камери снимат него.... той се превръща в героя на денят.... Така под ръкопляскането на над 100000 души той пресича финала.... в прегръдките на жена си и двете си деца...

Трудно бих се описал като такъв огромен човек.... но такъв бих искал да бъда, а и повечето ми познати знаят, че е така...

Ако можех...да се върна назад...

Чудили ли сте дали ние създаваме моментите в живота си, или моментите в живота ни, създават нас. Какво мислите? Че всичко е предначертано, или че ние определяме бъдещето си. Има ли господ? Дали той определя всяко едно събитие в живота ни? Или господ е вътре в самите нас. И той е там, съществува като личност само за да има кой да обвиним за нашите грешки...

Но все пак...

Ако можехте да се върнете и да промените само едно нещо от живота си. Бихте ли го направили? И ако го направите... тази промяна ще подобри ли живота ви? Или напълно ще разбие сърцето ви? Или ще разбие нечие друго сърце? Бихте ли избрали коренно различен път? Или бихте променили само едно нещо? Само един момент. Един момент, който винаги сте искали да върнете.



Ако имаше начин това да стане, как според вас щеше да се развие живота ви? Щяхте ли да имате тези приятели, или може би щяха да са други? Щяхте ли вие да сте този човек, който сте сега? Можете ли да наредите всичко така, че всичко да е наред?

Някъде бях чел една мисъл. "Не поглеждай назад да скърбиш по миналото, което вече е свършило,
и не се притеснявай за бъдещето, което още не е дошло. Живей в настоящето, и го прави толкова красиво, че ще си струва да го запомниш". Но за съжаление голяма част от нас го правят постоянно, дори аз от време на време.

Но все пак мисля, че този свят ми е дал повече добро от колкото лошо. И не бих променил нищо от миналото си. Да, имаше и моменти, които не ми се нравеха.... Но имаше и други, в които усмивката ми беше до уши. Така съм свикнал, ако загубя и тези хубави спомени за сметката на нещо, за което не съм сигурен....последствията ще са страшни. Човек никога не знае какво му предстои....може би най-хубавите моменти са в бъдещето му. Онова бъдеще, което може би е по-красиво и от вашите фантазии за миналото. Но все пак помислите си... Ако имахте възможност... щяхте ли да промените нещо?

Един час. Какво може да промени

Колко време е необходимо дa промените живота си? Дали са 4 години като в университета? Последните 5 години в училище? Една година или 8-седмично рок-турне? Можеш ли да промениш живота си за месец? Или за седмица или ден? Винаги бързаме. Да пораснем. Да намерим мястото си. Когато сте млади... един час...може да промени всичко. От вас зависи кои ще сте утре. Да, един час може да промени всичко... Дори представите ви за хора, с които никога не сте разговаряли. Знаете ли... Опитайте нещо... Заговорете някой ваш съученик, с който никога не сте си говорили. Или може да не е съученик, просто човек, с който не сте общували, но сте имали тази възможност. За който не знаете почти нищо, но сте имали и чувството, че няма с какво да ви изненада. Или просто за вас той е бил задръстеняк, независимо, че никога не сте разговаряли с него. Защо да го правите ли? Независимо дали ви харесва, вие сте такива, каквито ви виждат те. Също както и той ще бъде такъв, какъвто го виждате вие. Просто не можете да го осъзнаете, докато взаимно не го разберете. Защо да чакате? Може да ви отнеме не повече от час. А този час може вдруги ден да го нямате на разположение. Особено ако сте 12-ти клас и ви предстои кръстопът. А и още нещо... Когато отидеш на друго място, когато смениш аудиторията... Никой няма да те пита какъв си бил преди... Не става въпрос само за гимназията, училището, детската градина и т.н. Когато никой не те познава, единствено от теб зависи, какъв ще си в тяхните очи. Ще видят това, което им покажеш. За това внимавайте като какви се показвате....и търсете контакт, с онези, за които просто сте се превърнали в страничен фактор...

Просто...живот?!

Шибаните дни са част от ежедневието на много хора. Идват и при всеки един от нас....показват грешките ни или ги правим докато си мислим, че в миналото сме ги правили. Да грешиш е човешко, лошо е когато забравиш грешките си и продължиш да грешиш въпреки всичките грешки.

Но от друга страна всяка грешка е различна. Уж не можеш да сравниш, който и да е момент от живота си с някой друг. Какво учим от живота тогава, като никога не ти се отдава възможност да покажеш какво си научил? Отговора е ясен...просто живота ти става пълноценен. Може да е пълен с грешки, тъга и не хубави моменти... Може да е пълен и със щастливи моменти. Може да е всякакъв. Главата ти се пълни с уроци. Но както всичко на този свят и мозъка си има капацитет. Запитвали сте се какво става когато се достигне този лимит? Може би не познавате хора, които са достигнали края... Обикновенно ги пишат по вестниците. Една група са в черните хроники. Други се славят като философите на земята. Трети са хора като вас. Постоянно съжаляващи се, колко шибан живот живеете. Да и аз бях сред тях... на моменти още живея с илюзията, че съм бил винаги сред нещастниците на земята. Но по едно време се чукваш сам в главата. Опааа....тя дрънка, значи има още място в нея. Мен ми се живее. Искам да направя нещо, което да се помни. Нещо с което да се помнят и всичките грешки, нещо, което може би би помогнало и на друг. Живот, погледнат през перде изтакано от грешки. Когато осъзнаеш, че си сбъркал с някоя казана дума....нещо грешно преценено. Идва мълчанието и туптенето на сърцето в тишината. ООООо да....това е живота.... Congratulations ...you are still alive... Going to next level ...just still running...

Just the game....
...play it unforgettable.

Всеки има право да се усмихва. Но не решаваш ти кога... Ценете тези моменти. Независимо дали са малко или много... и се стремето към нещо по-голямо от това просто да се съжалявате...

Балончета...

"Не знам кой знае и кой не, но искам да отбележа, че балоните са онова нещо, което винаги са ми повдигали настроението с няколко идеи... Каквито и да е балони... зелени, сини, оранжеви, във форма на сърце или от онези смешните продълговатите... балони с хелий, балони с малки балончета вътре... От любов от балоните съм крала седем бели балона от една младоженска кола... накарах едно момче да ми купи балон, нищо че нямаше почти никакви пари... уж виновна се чувствах, че го купи обаче искрено му се радвах и не давах на никой да го пипа... "

И така едно жълто и едно зелено балончета си говорят...


Жълто балонче: Какво стана с синьото балонче WestStar. Защо изчезна.... И него ли спукаха?
Зелено балонче: Не, един черен балон Andropolis го изяде....
Жълто балонче: Андрополис изяде WestStar ;(, но защо.... така ли е станало? Не вярвам!!!
Зелено Балонче: някои неща са така, независимо дали вярваш в тях или не... но WestStar е жив.... Той сега просто е едно малко балонче, погълнато от един голям черен балон Andropolis.
Жълто балонче: Не е безвъзвратно изгубен значи...
Зелено балонче: Дам, просто някой трябва да спука Андрополис и WestStar отново ще е с нас. Но той самият WestStar е помолил Andropolis да го изяде.
Жълто балонче: На мен и Андро ми харесва... и двамата са пичаги
Зелено балонче: Но Андро е малко по-мистериозен, по-замислен и малко по....тъжен може би, но по-мъдър, по-силен. WestStar е малко момче....добричко
помага на всички, но наранен като че ли... Изморен.... вече вятъра не го подвърляше като преди. И Андро го взе в себе си докато WestStar порастне достатъчно
за да се усмихне отново и да заслепи останалите, както го е правил.... Да ги радва със синият си цвят и своята усмивка... Сега само черния и меланхоличен Andropolis може да му помогне.... Той винаги е бил там до него на моменти даже вътре в него. Сега дойде неговият момент. Докато WestStar се възроди като феникс от пепелта... И отново порастне...
Жълто балонче: Звучи чудесно...

GOO GOO DOLLS - BLACK BALLOON

Baby's black balloon makes her fly
I almost fell into that hole in your life
And you're not thinking about tomorrow
'Cause you were the same as me
But on your knees

A thousand other boys could never reach you
How could I have been the one
I saw the world spin beneath you
And scatter like ice from the spoon
That was your womb

Comin' down the world turned overAnd angels fall without you there
And I go on as you get colder
Or are you someone's prayer

You know the lies they always told you
And the love you never knew
What's the things they never showed you
That swallowed the light from the sun
Inside your room

Comin' down the world turned over
And angels fall without you there
And I'll go on to bring you home
All because I'm
All because I'm
And I'll become
What you became to me

Един Обикновен ден

Ето, пак за сетен път нощта измества деня. Всички хора забързани в своите дела се прибират в уютните си домове и си дават сметка за изминалият ден. Погълнати от стремежът си да оцелеят в следващия ден и да оставят следа от своя път, всеки търси начин да покаже себе си над останалите за да спечели своето място. Малцина се сещат, че все пак не са машини и че животът не е клетка или предначертан път, а е възможност да създадеш реализацията на своите мечти. Когато се разхождам по улиците в моя мръсен град в съзнанието ми се раждат безброй логични въпроси с нелогични отговори. Защо всеки трябва да работи за да се изхранва и да има подслон над главата си? Защо са измислени парите? Има толкова много нелогични неща ... В природата всичко се стреми да приеме своята хармонична точка, а в света в който ние живеем всичко е тъкмо обратното - хаос. Нима ние сме най съвършенните същества на земята? Нима ние сме най-разумни? Аз мисля че разумът е преимущество толкова колкото е и недостатък. Помислете си ако ние нямахме разум колко неща щяха да изчезнат. Завистта, омразата, стремежът към съвършенство, войните, жаждата за власт и още много други неща свързани с деструктивното мислене. Около нас има толкова много примери за по - съвършен начин на живот от нашия. Ние сме обречени по много отношения. Ако не съществуваха нашите изобретения ние не бихме могли да оцелеем. Сега като се замисля осъзнавам, че ние имаме няколко инстинкта които не осъзнаваме. Инстинкт за облекчаване на нашето ежедневие, нашия живот, чрез изобретяване на всевъзможни машини, които запълват нашите собствени недостатъци по отношение на нашите тела. Нима това е смисълът на живота? Еволюцията? Според мен единственото ценно нещо сътворено от човека е музиката. Единствено тя не е свързана с разруха на всичко около нас. Според един закон измислен много преди аз да се родя, нещата на нашета планета ще се оравновесят. Ако не стане това тя просто ще изчезне. Както изчезват нещата които са в разрез с заобикалящите ги такива. Кога ли ще дойде деня в който ще настъпи моментът на изравняването, моментът в който хаосът и хармонията ще се слеят в едно цяло без да си пречат. Кога ли ще стане?

Разбито сърце...и стремежа към по-добро

George Bernard Shaw някога е написал:"има две трагедии в живота: едната е да загубиш копнежа на сърцето си...а другата е да си го върнеш". Очевидно, сърцето на Шоу е разбивано само веднъж или два пъти.. Шоу е бил балама. Защо ли? Трагедии се случват. Какво да направим? Да се откажем от всичко ли? Не. Осъзнах, че когато сърцето ти е разбито трябва да се бориш за да си сигурен, че още си жив. Защото именно болката която изпитваш... е живота. Страха, объркването... са там за да ти напомнят, че там някъде има нещо по-добро. И си струва да се бориш него. Нещо, което трябва да ни е отправната точка в живота....защото живеем веднъж и хубаво да оставим нещо след себе си. Точно по този път....стремежа ни към по-добро. Тази година, имах почти всичко което съм искал и мечтал... но от друга страна загубих повече. Шоу е бил прав: когато се опитваме да уловим нещата за които мечтаем... нещата които мислим, че ще направят животите ни по добри... пари, известност, слава... ние избягваме това което наистина има значение... простите неща като: приятелство, семейство, любов. Нещата които най-вероятно вече имаме....и не зачитаме. Човекът има навик да търси 11-тата карта сред 10, по простата причина, че другите не са му интересни...или вече са му писнали. А от друга страна....осъзнаваме какво губим, едва след като го загубим. Мистър Шоу мисли, че да изпълниш копнежа на сърцето си е трагедия? Аз мисля, че той греши. Имам предвид, че Шоу никога не е целувал гаджето ти....момчето/момичето, което ти е влезнало под кожата .
Да, да загубиш копнежа на сърцето си е трагично. Но да си възвърнеш този копнеж...е всичко за което можеш да мечтаеш. Тази година си мечтаех за любов. Да се превърна в някой друг и да събудя сърце което достатъчно време се е бояло да чувства. Желанието ми бе наполовина изпълнено. И ще продължа да се боря, докато не стане цяло. А после ли? Тогава ще кажа на Джорджи Шоу, ако това е трагично... искам още. Защото няма да го върна за нищо на света.

Радослав Радоев
05.12.06 06:04
(с помощта на кино индустрията)