Возя се в трамвая, четвъртък сутрин е, едвам съм изкретал 4 дни от седмицата. Отврат! Добре, че има Facebook да ме разсейва си казвам. После погледах още малко и се замислих пак. Добре, че има Фейсбук ли? Всъщност какво ми дава той в последно време? Я да направя един бърз чек лист.
Дава ми достъп до профила на бившата. Не, че нещо, но добре си живее. Браво на нея! Пфф... Както и да е. Дава достъп и до десетките ми приятели, които са супер интелигентни! За пореден път са споделили някоя кръстословица в търсене на коя дума могат да образуват с буквите Л, И, Б, Е, Д... или на обратно. Не знам! Ох, какво щях да правя и без безценните събития тип „Масово бъркане в пъпа“, „Протест срещу масовите събития“ и т.н. Тук там излиза и нещо свестно, ама то няма лайкове, тоест хората са преценили, че не си струва вниманието.
В същото време все по-рядко виждам дори в трамвая или метрото хора да си говорят. В този момент виждам съученички, които не си говорят, защото са забили поглед в телефоните си. Социализират се! И в цялото това социализиране, забравихме да сме социални. Да обърнеш внимание на човека до себе си, да следиш жестовете му, нали има емотиконки за това? Не, реших, че това не може да продължава. Изтрих приложението, изтрих и месинджъра. Първата ми работа и в офиса беше да изляза навсякъде от всичко. Зададох си въпроса дали мога да издържа 1 седмица без тази „необходимост“.
Ден 1
Всъщност е доста тъжно, вече нямам с какво да си запълвам свободното време в офиса. Хващам телефона и... О, БОЖЕ, ама то аз нямам Facebook. Такъв навик се е превърнало цялото това скрулване, че тялото ми се е научило механично да го търси. Мислех си, че поне в кухнята в офиса ще мога да говоря с колегите, но не се получи точно така. И да говорят, то пръстите и погледа са насочените към малките кутийки синя болест. Няма да се получи, не и докато имат батерия.
Прибрах се вкъщи и си казах, че може би трябва да се видя с някой, да разкажа какво съм решил да правя. Отворих си телефона за да набера някой и чак в този момент осъзнах, че се чувам със страшно малко хора! Майка ми, баща ми, най-добрия приятел, една приятелка и доставчика на пица (тези от банката не ги броя). Набрах първо Никола – греда! Имал работа. После Стефан, който ми затвори. Хрис пък е на работа, щяла да звънне после (не звънна). И останах сам, с неиздаващия звуци телефон. Поне можех да си довърша книгата, която бутам от половин година, макар през 10 минути да поглеждах телефона да не би случайно да е изгаснал. Как така не получавам покана за „Масовото бъркане в носа“?!
Ден 2
След като съм заспал с книгата върху мен, всъщност усетих, че се чувствам доста добре. Дори алармата на телефона не се беше включила още. Пропуснати обаждания – Никакви! Нотификации – 2 от Google календара. Припомняне да не забравям да мечтая и рождения ден на Мария – става на 413 (?!?) Установих, че дори и нямам номера за да и звънна. Ама то защо и да и звъня, след като не сме се чували от 6-7 години? Да, имаме си профилите, даже си бяхме писали да се видим.... преди 2 години. Ах, колко полезен е Facebook иначе...
Ден 3
Събота! Ехх... и времето е хубаво... ЕХХ!!! Този път дори не се замислих дали да влизам някъде, а направо се качих на колата и газ! На къде? Не знам... Все тая! Някъде там, далеч от всички хора със социални приложения. Някъде там, където и колата мога да оставя и да се разходя. Ах, какво удоволствие е да имаш музика за всеки момент. Все едно си си хванал другар да ти прави компания. Витоша е страхотна! И все пак не е лято, хората са по-малко. И изведнъж музиката спира и почва мелодията за позвъняване. WOW, че той можел да звъни без да изписва „Papa”, “Mama”. Никол: „Жив ли си бре, всичко наред ли е?“ Ейй, тей кат стани J)
Ден 4
След първите дни на абстиненция почнах да се окопитвам. Чувството, че нещо от мен е отхапано почна да намалява. Щом хора се бяха сетили за мен и да звъннат, освен да пишат там, където ме няма, значи мога да оживея още няколко дни. Бях се замислил как ли сме живяли преди 10 години, когато нямаше толкова социални мрежи? Или може би смартфоните са виновни, защото вече интернет е навсякъде с нас. Май бяхме по-щастливи. Реших да отворя стария хард със снимки за да се убедя. В ресторантите по масите няма телефони, има усмивки и погледи.
Ден 5-6
Нормалната работна седмица се поднови. Оказа се, че в първите 2 дни от седмицата съм с 70% по ефективен сравнение с миналите. Сериозно ли толкова много съм се скатавал?! (Шефе, ако четеш тва, споко! Измислям си, аз винаги съм продуктивен!) Че дори се чувствам добре! Не съм се подпирал върху ръката си, докато с другата държа скрула на мишката. Даже съм някак горд от постигнатото, туку виж хвана някой бонус в края на месеца! Преоткрих и SMS-ите, или по-скоро истинските хора, които са излезнали от собственият си профил и са забелязали, че някой липсва.
Ден 7
Тежко беше, но в края даже се чувствам малко по-щастлив. Видях, че въпреки всичко човещината ще победи, ще надскочи всичко „електронно“ и всичко „социално“. Да, може би не в размерите, които ми се иска, но победата си е победа, дори и само с 1:0. Вечерта реших да се върна. 98 нотификации и 9 съобщения. За нотификациите ми отне 5 минути, за да видя, че 80 от тях са прекалено общи за да ме вълнуват. В 4 от тях съм споменат (2ма от тези даже ми се обадиха!) в някаква простотия. Смешни бяха, признавам! Съобщенията? 4 в общи чатове, 3 от хора, които дори не са разбрали, че ме няма и 2 от моите се хора. Тези, които ме потърсиха и без да съм социален J !
И извода какъв е? Facebook дори и с липсата му е полезен, стига да знаеш кога, как и с какви граници да го използваш.
