Нещо значимо...

На прага съм на едно малко откровение, за тези, които продължават да влизат тук от време на време и ме познават. Малко откровение за мен... и за това, кой съм аз сред вас, защо го правя, защо съм такъв и какво е да си такъв. Този път няма да се опитвам да философствам, просто ще пиша ясно и точно каквото ми е в главата. И все пак почвам тъжно нали? Такъв е рискът, когато тръгнеш да търсиш смисъла във всичко. Всичко, което се случва на теб. Всичко, което се случва на другите. Всичко, което по един или друг начин оказва влияние на дните ни. Повечето нямаме съзнание да разберем своя собствен живот, но сме готови да мислим и за този на другите. Природа.... невероятна, истинска и неподправена. От любов... Обожавам да вървя по някой тротоар, слушайки музика. Дава ми свободата да летя сред хората, и да имам възможността да ги наблюдавам. Интересното е, че много малко хора се усмихват докато са сами и просто вървят. На всяко едно лице са изписани проблеми, болки и притеснения. И все пак, винаги се намира какво да ги усмихне поне няколко пъти на ден. Аз също го правя... даже постоянно. И въпреки това много хора ми слагат етикет на много тъжен и сериозен човек. Тъжно е да се опиташ да разбереш един свой сън и да не успееш. Но още по-тъжно е да го разбереш и да знаеш, че няма какво да направиш. Просто факти... Нали знаете мисълта "аз знам, че нищо не знам, но ти и това не знаеш". Еми, то за това всичките философи до един са побъркани... Преседват и отварят толкова много въпроси, че колкото и да са умни няма как да стигнат до всичките отговори. Животът за мен е като поредица от много песни. Само че аз обичам меланхоличните песни, които и без текст да те карат да мислиш. Така сам на себе си давам малки лъжички с отговорите за живота. Карат ме да откривам себе си, защото именно тръпките, които минават през мен ме подсещат, че съм жив и мога да направя нещо значимо. Лошото е, че хората харесват хора като мен само на хартия. Страх ги е от нас. Да, ние можем да влияем, можем да променяме, можем да оставяме следа, но това го могат всички. Можете го и вие. Съзнателно и несъзнателно. Колко често сте губили посока в живота? Загледайте се някой път в хората, които минават покрай вас. Може би всичките отговори се крият в тяхното присъствие. Може би... Аз съм този, който има достатъчно интересен и оплетен живот, но все пак се бута и във вашия с добри намерения :) . Ако това ме прави тъжен човек, нека съм си. Мазохист явно съм от малък, защото от както се помня винаги съм бил такъв, но все пак намирам кога и за какво да се усмихна, а веселата музика в наличност, не е по-малко от тъжната... Поздрави :)

Не е толкова страшно

И дори когато останеш сам, трябва да знаеш, че пътят нагоре към върха... винаги ще те чака.

Трябва само да се изправиш.... и да продължиш... за да разбереш,

... че не е толкова страшно (:

Да бъдеш ястреб...

"Винаги съм искал да живея като ястреб. Знам, че не трябва да ревнуваш, но... да полетиш, да се рееш над всичко и всеки... ето това е живот. Но ястреб не е добре да е сред други птици. Не може да се пригоди. Въпреки, че всички други птици вероятно искат да са ястреби, мразят го, заради това, което не могат да бъдат - горди, силни, решителни, тъмни..."

Один е ястреб.
Той се рее над нас.
Той може да лети.
Някой ден и на мен ще обърнат внимание.
Защото също ще полетя...

------

Отело... Познатото произведение на Шекспир, преувеличаващо в пъти силата на ревността. Но дали? Когато всичко, което си, го дължиш на любовта си към някого. А в последствие същата тази любов е поставена под въпрос... То тогава целият свят се клати под краката ти и ревността наистина може да придобие неизмерими норми.

Хех.. ще си кажете вие... поредния цитат от филм, книга и така нататък. Но за да почнеш за мислиш сам.... ти трябва насока... изгубиш ли я, именно цитатите, книгите и някои моменти в хубави филми са тези, които ще ви върнат на повърхността... Не е нужно да пиша повече за нещо, за което и сами можете да помислите.... като го видите....

Филм

Субтитри

Малкото.... но достатъчно...

Той виждаше как Фи повтаряше неговите грешки,
и все пак се чувстваше неспособен да й помогне.
Той знаеше, че просто трябва да изживее момента сама,
за да се научи истински... на болка и живот.
Единственото, което можеше да му даде е своето "малко".
без фалшиви и прекалени жестове...

Фи и не желаеше повече...

Понякога...

Понякога, когато си млад... мислиш, че нищо не може да те нарани. Всякаш си неуязвим за черните редове от живота. Но когато пораснеш, осъзнаваш, че не винаги е толкова лесно. Не винаги има кой да те защити, и да ти покаже правилната посока в лабиринта. Тогава идва и момента в, който осъзнаваш, че някой друг е направил планове за живота ти. А самият живот, е направил големи планове за теб... Да намериш пододящия за теб. Онзи, който те допълва. И да даде смисъл на действията ти. В края на всичко, всеки поглежда назад. Оглеждаш пътя си и следите си, силно искаш да повярваш, че си постигнал повечето сам, от колкото живота и някой друг ти е дал . Искаш да повярваш, че си оставил нещо добро зад себе си. Искаш всичко да има значение.

Не спирай да вярваш, не спирай да вървиш.... делата ти имат значение. Те ме доведоха до тук...

Разбитото сърце... Част 02

Всъщност кой ли не е бил с разбито сърце? Чувство до болка познато на всеки, че и по няколко пъти. Чувство толкова дълбоко впило се в телата ни, че едва ли има човек който да не си е мечтал повече никога да не му се повтори.

Но животът за това е толкова интересен, защото винаги ни прави животът интересен. И това му е хубавото. Макар да не искаме да ни се случват някои неща, точно те са причината да бъдем такива каквито сме. Всеки провал... всяка сълза... и пътят обратно към успехите и усмивките. Точно този път е най-великият. Точно по него ходят много от нас, без дори да го осъзнават. За това... на кого е нужен живот без сълзи... без поне малко болка, караща те да оцениш хубавите моменти? На кого е нужно гранитно сърце, непречупено от нищо и никой... щом никога няма да му се наложи да бъде лекувано. Именно лечението е поуката, която взимаме. А поуката... е силата която ни дава, за да продължим да се борим. Тя е желанието и стремежа в нас... а без стремежа, сме изгубени... много преди сърцето ни да спре да бие. Животът просто ще е едно съществуване, а на кого е нужен такъв живот? И все пак, трябва ли всички сърца да бъдат разбити? Повече от задължително... за да можеш да летиш по сърцато, за да можеш да усетиш истински животът...

Виждали ли сте някога...

Виждали ли сте някога.... нещо толкова красиво, заради което да се разколебаете дали сънувате или е реалност? Нещо, което да е спряло дъха ви, както го прави една дълбока песен. Нещо или някой, заради който светът е спрял да се върти... накарал е цялото ви тяло да изтръпне... всички звуци да изчезнат... всички хора около вас да се изпарят... всички сгради да избледнеят, докато не изчезнат съвсем.... оставяйки само вие... и красотата...

...а след това всичко да се върне изведнъж. Сградите, хората, звуците... Да усетите тялото си по тежко от когато и да било. Светът отново да почне да се върти по-бързо от всякога... а дишането... по учестено... като след дълго тичане...

Аз съм виждал...

мхм... и всичко стана точно така, както го описах. Този момент ме научи... че винаги ще има за какво да се живее... за какво да се бориш... и за какво да се жертваш... А когато загубиш надежда, че може би нещата винаги ще са зле... минорни... нещастни... несправедливи... просто трябва да знаеш, красотата винаги ще ти показва, че има защо да е така. Тя ще се появи в последния момент и ще ти се усмихне. Просто трябва да и повярваш... и да продължиш да светиш... както никой друг не може... Не бъди загасваща свещ, бъди.... красив...

Rest of your life...

Осъзнаваш ли, че остатъкът от живота ти се определя в момента? - Изкрещя Професор Петкова на Станимир, който за пореден път замеряше косата и с опаковки от дъвки. - От живота ти остава много време. И независимо дали го знаеш или не, той се определя и в момента.

Има много ученици из цяла България, и из целия свят, които не осъзнават какво влияние може да окаже поведението им в училище. Някои нямат желание да учат. Свежият вятър на младежките години им е вдъхнало безкрайно безгрижие, което може да им коства много вбъдеще . Някои от тези ученици си мислят, че винаги желанията и мечтите им, ще бъдат постигани с толкова малко усилия. Но в един момент, когато останат сами на пътя и свежият вятър изчезне... то тогава идва истинският кошмар, който никой не би искал да вижда. Някой избират да винят съдбата или лошия късмет за положението си. Други осъзнават неправилните си решения. Трети решават да отвърнат на удара на живота, и да наваксат всичко, което някога са изпуснали. Нещата в света не винаги са честни. Светът е такъв. Но има ясен закон, който гласи, че в повечето случаи получаваш това, което си заслужил.

Запитайте се... Кое е по-лошо? Да не получиш всичко, за което си мечтал... Или да го получиш, но да разбереш, че не е достатъчно? Времето е водеща единица в ежедневието ни. Никога не стига, но все пак винаги е достатъчно, когато имаш ясната идея, какво искаш да постигнеш.

Остатъкът от живота ви се определя в момента. С мечтите, които преследвате... и решенията, които взимате. И човекът, който вие решите да бъдете... От живота ви остава много време. И ако се плашите от това, което сте били, или искате да бъдете повече, от това, което сте... трябва да знаете...

...остатъкът от живота ви започва сега.

Първите години след училище...

Питър стоеше в огромната си стая забил поглед в стара картина с рамка от махагон. Някогашния най-добър негов приятел Майк позираше до стария Москвич, на който двамата с Питър бяха видяли сметката през 2004-та. Сега Майк бе станал диригент на Младежката Пражка Филхармония. На витрината зад снимката стояха наградите, които Пит беше спечелил от последните 3 конкурса по музикални изкуства. Цялата витрина бе направена в Торино от италиански майстор от изключително скъпо дърво. Размерите и позволяха да побере много предмети с различна големина и обем. Огромната уредба Sony, двата плейъра Pioneer и миксера Allen & Heath придаваха завършен вид на витрината за един човек, с голяма любов към музиката. В дясно от витрината стоеше черен роял Херман, а от другата страна огромният плазмен екран на който Питър обичаше да гледа любимите си филми. Самия той пък стоеше на любимото си кресло във форма на музикална нота, докато 7-те колони от системата за домашно кино свиреха песни от последната компилация, която бе издал. Всичко това беше мечта за преследване от хиляди други деца по света, но изражението на лицето му не отговаряше на цялостната картинка. От 20 минути Пит не отлепяше поглед от стария си приятел, докато лицето му ставаше все по-минорно. Дискът свърши... това определено стресна Пит, който трескаво затърси дистанционното под креслото. Секунди по-късно в стаята възцари тишина, която облекчи изражението на лицето му. В очите му ясно се четеше, че нещо го притеснява, че нещо му липсва... че нещо го плаши. Бяха минали 4 години от, кактко бе завъшил училище, от тогава Пит бе постигнал толкова много, но така и не му оставаше време за истински емоции. За старите му приятели... Носталгия бе изпълнила сърцето му за ученическите години, когато всичко беше като красива песен със своите весели, редуващи се с тъжни редове текстове. Някога Пит си мечтаеше за този момент, когато щеше да е постигнал нещо. И ето, този момент дойде, едва две години след като е завършил, но въпреки това, той не беше щастлив. Като че ли онази жизненост беше останала на последният чин на втората редица в училище. Там от където можеше да наблюдава своите ученици, тяхните жестове и мимики. Там, където след часовете заедно с приятели губеха часове наред в компанията си. Там, където за първи път бе усетил болката на любовта... и да... там, където за първи път бе целунал момиче. Всички бяха заедно, приятели и не чак толкова близки. Дори онези момчета, които не му даваха мира и му се подиграваха. И те му липсваха... всичко това му липсваше... Липсваше му и последният ден в училище, когато беше застанал на сцената пред всички, когато прекара последните си няколко минути, като част от всичко онова.
Всичките тези мисли не му даваха мира вече няколко часа, а единственият човек, който можеше да му помогне, беше именно неговият някогашен най-добър приятел. Номера на телефона му бе записан в старото тефтерче, което първото му гадже беше подарило. Всъщност, то не му трябваше. От толкова много набирания на един и същ номер Пит го беше запомнил наизуст. Секунди, по-късно вече даваше свободно...
- Ало....
- Здравей Майк... Пит се обажда...
- Хееей приятел! От кога не сме се чували само! Всъщност само албумите ти се чуват из всички радиа! - изрече Майк след което последва бурен смях и от двете страни на слушалката.
- Да, нали това мечтаех.... знаеш. Майки, понякога изглежда всякаш беше вчера... завършването ни. Чувството, че сме млади и че никой друг няма толкова приятели. Че никой не е обичал толкова силно, и не се е смял толкова много. Когато всичко беше игра, и грешките ни се наказваха с някой друг скандал от родителите... Какво стана с нас? Не знам кой съм.. Как стигнах дотук? Липсва ми предишният ми живот. Искам отново да имам жив дом. Бяхме приятели... Спомняш ли си приятелството, в което вярвахме. Липсва ми. И ти приятел, и ти много липсваш. Мисля, че всичко ми липсва. Това имали някакъв смисъл?
- Да, Пит... има смисъл, и то мнгоо голям. Преди 4 години всичко беше толкова ясно? Завладей света, спаси света...направи го по-добър и бъди щастлив. Щастлива ли си? - попита Майк
- Понякога, но не по същият начин... Ами ти? - отвърна на свой ред Пит
- Не.
- Добре. Какво би те направило щастлив? Как ще изглеждаш, каква ще е колата, която караш или хората, които познаваш? Пари, слава, власт или постижения? Защото аз имам всички тези неща... но... не мисля, че това е достатъчно.
- Тогава кое е Майки?
-Мисля, че любовта. И тази любов може бъде от момче или момиче, място или начин на живот... или дори от семейство... Но къде ще го намериш зависи от теб. Къде ще намериш тази любов, Пит?

Връзката прекъсна... Времето в последните няколко дни в града не беше никак добро. На няколко пъти се случваха аварии, които създаваха работа на градоначалниците. Последното изречение се заби като игла в сърцето на Пит "Къде ще намериш тази любов?". Вече бе станало късно, а Питър трябваше да става рано на следващия ден за да не изпусне самолета за Лондон. Докато вървеше из дългия коридор към спалнята се замисли за своето начало. Това ново начало, пред което се бе изправил, когато завърши училище. Новото начало винаги идва тежко, но когато си с амбиция и имаш необходимия дух, то тогава няма връх, който не може да бъде покорен. Лошото е, че на върха няма място за много хора. Обикновенно можеш да си сам там горе, а човек не обича да е сам. Може би и това го кара след време да слезне долу, да се върне сред хората с които винаги е бил . Хората, които го караха да се чувства това което е, защото никой връх не е останал несподелен. Зад всеки един връх в живота на един човек, стоят други хора, които по един, или друг начин са му помогнали да стигне до там. Къде ли е любовта тогава...

мисля, че точно там... накъде по-пътя към върха...

И ето пак

Ех... мина много много време, от както писах тук за последно. През всичкото това време се чудех какво ми липсва. То не е едно или две неща, много са... както се казва причини за да станеш сутрин и да се опиташ да отстраниш тяхната липса. Еми, едната е точно тази. Да попиша малко тук. Да се опитам да изтръгна някое умно изречение от съзнанието си. Да намеря отговорите на въпросите си в тяхното съдържание.

Последните месеци, изредих няколко филма с надежда да получа желаната доза емоция. Желаната доза вдъхновение, идея... Изслушах и доста нова музика. И пак нищо... сякаш времето е спряло и нищо вътре в мен не се развива. Чувството е ужасно. Сякаш пропадаш, сякаш вършиш назад... Сякаш ставаш по лош, от колкото някога си бил. И най-лошото, да имаш чувство, че и в очите на адски близки хора пак не си това, което си бил. Тези, които четат сега биха си казали може би, че не трябва постоянно да мисля, за това кой съм в очите на другите.През последните 2 години бях опрекван много за това, като повечето пъти съм отричал, но напротив. Естествено, че ме интересува! Естествено, че е важно! Човек не живее сам, а дори и да живее, едва ли му е много приятно.

Когато си влюбен, времето лети. Имаш крила, имаш сила, която ти помага да следваш целите си. Правиш и невъзможни неща без особени усилия, стига да видиш, че си струва. Действията ти да оставят следа... да променят нещо... да му дадат нов облик, подписан от старанията ти. Тогава се чувстваш пълноценен, дори и да не стигнеш до желания край. Просто това е част от живота. Нещо, което да дадеш... Нещо, което да правиш... Нещо, заради което да живееш... С нея... За нея... Заради нея...

Но, когато не се получава точно така си казваш "Уат да фак"... И целият ти свят се преобръща. До толкова, че не можеш да си дадеш сметка, драматизираш ли, близко до истината ли си или какво. Да си несигурен в каквото и да е, е може би най-страшното нещо, което може да се случи на който и да е. Момент... 2-ри момент... ето че вече минаха три момента. Ще минат и още много, докато целият този момент от живота отмине. Интересно е, но дори и във филмите понякога ти се приисква да пропуснеш голяма част за да видиш какво става след това. И как се стигна до тук, след като всичко е както винаги съм искал да бъде? Все поводи да се усмихвам. Правя крачки напред към желаното бъдеще. Имам достатъчно приятели около мен. Но емоцията я няма, поне не такава каквато бих искал да бъде. Осъзнах, че самата емоция, а не придобитите хубави неща определят състоянието ти. Липсва емоцията, липсва и удоволствието от живота. А може би трябва да видя живота си на лента, че да спра да пиша глупости... Както и да е... имах нуждата... написах го...