Първите години след училище...

Питър стоеше в огромната си стая забил поглед в стара картина с рамка от махагон. Някогашния най-добър негов приятел Майк позираше до стария Москвич, на който двамата с Питър бяха видяли сметката през 2004-та. Сега Майк бе станал диригент на Младежката Пражка Филхармония. На витрината зад снимката стояха наградите, които Пит беше спечелил от последните 3 конкурса по музикални изкуства. Цялата витрина бе направена в Торино от италиански майстор от изключително скъпо дърво. Размерите и позволяха да побере много предмети с различна големина и обем. Огромната уредба Sony, двата плейъра Pioneer и миксера Allen & Heath придаваха завършен вид на витрината за един човек, с голяма любов към музиката. В дясно от витрината стоеше черен роял Херман, а от другата страна огромният плазмен екран на който Питър обичаше да гледа любимите си филми. Самия той пък стоеше на любимото си кресло във форма на музикална нота, докато 7-те колони от системата за домашно кино свиреха песни от последната компилация, която бе издал. Всичко това беше мечта за преследване от хиляди други деца по света, но изражението на лицето му не отговаряше на цялостната картинка. От 20 минути Пит не отлепяше поглед от стария си приятел, докато лицето му ставаше все по-минорно. Дискът свърши... това определено стресна Пит, който трескаво затърси дистанционното под креслото. Секунди по-късно в стаята възцари тишина, която облекчи изражението на лицето му. В очите му ясно се четеше, че нещо го притеснява, че нещо му липсва... че нещо го плаши. Бяха минали 4 години от, кактко бе завъшил училище, от тогава Пит бе постигнал толкова много, но така и не му оставаше време за истински емоции. За старите му приятели... Носталгия бе изпълнила сърцето му за ученическите години, когато всичко беше като красива песен със своите весели, редуващи се с тъжни редове текстове. Някога Пит си мечтаеше за този момент, когато щеше да е постигнал нещо. И ето, този момент дойде, едва две години след като е завършил, но въпреки това, той не беше щастлив. Като че ли онази жизненост беше останала на последният чин на втората редица в училище. Там от където можеше да наблюдава своите ученици, тяхните жестове и мимики. Там, където след часовете заедно с приятели губеха часове наред в компанията си. Там, където за първи път бе усетил болката на любовта... и да... там, където за първи път бе целунал момиче. Всички бяха заедно, приятели и не чак толкова близки. Дори онези момчета, които не му даваха мира и му се подиграваха. И те му липсваха... всичко това му липсваше... Липсваше му и последният ден в училище, когато беше застанал на сцената пред всички, когато прекара последните си няколко минути, като част от всичко онова.
Всичките тези мисли не му даваха мира вече няколко часа, а единственият човек, който можеше да му помогне, беше именно неговият някогашен най-добър приятел. Номера на телефона му бе записан в старото тефтерче, което първото му гадже беше подарило. Всъщност, то не му трябваше. От толкова много набирания на един и същ номер Пит го беше запомнил наизуст. Секунди, по-късно вече даваше свободно...
- Ало....
- Здравей Майк... Пит се обажда...
- Хееей приятел! От кога не сме се чували само! Всъщност само албумите ти се чуват из всички радиа! - изрече Майк след което последва бурен смях и от двете страни на слушалката.
- Да, нали това мечтаех.... знаеш. Майки, понякога изглежда всякаш беше вчера... завършването ни. Чувството, че сме млади и че никой друг няма толкова приятели. Че никой не е обичал толкова силно, и не се е смял толкова много. Когато всичко беше игра, и грешките ни се наказваха с някой друг скандал от родителите... Какво стана с нас? Не знам кой съм.. Как стигнах дотук? Липсва ми предишният ми живот. Искам отново да имам жив дом. Бяхме приятели... Спомняш ли си приятелството, в което вярвахме. Липсва ми. И ти приятел, и ти много липсваш. Мисля, че всичко ми липсва. Това имали някакъв смисъл?
- Да, Пит... има смисъл, и то мнгоо голям. Преди 4 години всичко беше толкова ясно? Завладей света, спаси света...направи го по-добър и бъди щастлив. Щастлива ли си? - попита Майк
- Понякога, но не по същият начин... Ами ти? - отвърна на свой ред Пит
- Не.
- Добре. Какво би те направило щастлив? Как ще изглеждаш, каква ще е колата, която караш или хората, които познаваш? Пари, слава, власт или постижения? Защото аз имам всички тези неща... но... не мисля, че това е достатъчно.
- Тогава кое е Майки?
-Мисля, че любовта. И тази любов може бъде от момче или момиче, място или начин на живот... или дори от семейство... Но къде ще го намериш зависи от теб. Къде ще намериш тази любов, Пит?

Връзката прекъсна... Времето в последните няколко дни в града не беше никак добро. На няколко пъти се случваха аварии, които създаваха работа на градоначалниците. Последното изречение се заби като игла в сърцето на Пит "Къде ще намериш тази любов?". Вече бе станало късно, а Питър трябваше да става рано на следващия ден за да не изпусне самолета за Лондон. Докато вървеше из дългия коридор към спалнята се замисли за своето начало. Това ново начало, пред което се бе изправил, когато завърши училище. Новото начало винаги идва тежко, но когато си с амбиция и имаш необходимия дух, то тогава няма връх, който не може да бъде покорен. Лошото е, че на върха няма място за много хора. Обикновенно можеш да си сам там горе, а човек не обича да е сам. Може би и това го кара след време да слезне долу, да се върне сред хората с които винаги е бил . Хората, които го караха да се чувства това което е, защото никой връх не е останал несподелен. Зад всеки един връх в живота на един човек, стоят други хора, които по един, или друг начин са му помогнали да стигне до там. Къде ли е любовта тогава...

мисля, че точно там... накъде по-пътя към върха...