Не знам какво заглавие да напиша...

Изкуството да видиш живот... в едно мълчание... да му придадеш аромат.... и да накараш другите да го видят... После идва светлината... ще дойде... и всички ще я видят... тогава ще се усмихне... и ще изгасне. И може би си мислите, че това е лош край или може би не ме разбирате? Красивите неща са създадени за да са тихи и да блестят от време на време... за да дадат посока, за да дадат вдъхновение...

През останалото време са това, което са... нормална част от природата. Нормална част от ежедневието. Нито са по-големи, нито са по-малки.... Просто са те... като теб...

Някога...

Някога, някога,
толкова някога,
колкото девет лета
на някаква уличка
с няколко думички
спря ме веднъж любовта.


Беше наистина
толкова истинска,
колкото може да е
слънцето весело,
старата есен,
старото тъжно небе.


Весели есенни кестени блеснали
ръсеха светли следи.
Златни, квадратни, невероятни -
изгряваха вредом звезди.



Странно тържествена, жертвена, женствена
беше земята под нас.
Бяхме ний истински, искрени, искащи,
мислещи само на глас.


Може би времето,
може би временно,
може би от възрастта -
няма ни улички,
няма ни думички,
няма я в нас любовта.


Може би някъде, някога, в някого
пак ще се влюбим, нали?
Нещо ще искаме, нещо ще чакаме,
нещо пак ще ни боли.


Колко естествено, просто наследствено
дойде при нас трезвостта.
Весели есенни кестени, де сте вий,
де е сега любовта?


Някога, някога,
толкова някога,
колкото девет лета,
на някаква уличка
с няколко думички
спря ме веднъж любовта...