Andropolis...

Andropolis


Кой е Andropolis??? Никой не знае нали??? Сега ще ви разкажа кой той...


1979-та година бе направен един филм по реален случай. Главната роля играеше Майкъл Дъглас... Във филма ставаше въпрос за един състезател в дисциплина маратонно бягане... Майкъл Андрополис. Мъж на средна възраст, разведен с 2 деца на 7 и 16 години живеещи с майка си. Напълно провален живот само около една несигурна мечта... Да бъде най-отгоре в маратонното бягане. Майкъл работи по автомивки за да се храни, тича през останалото време, защото това е единственото нещо, което може да прави. В един момент му се отдава възможност да изпълни всичко, което е мечтал. Да си върне семейството и да стане олимпийски шампион. На щатската квалификация той води през цялото време, но недостатъчната увереност в това с което се бори го праща на 4-то място.....само първите 3-ма отиват на олимпиадата. ВСе пак един от тримата класирали се се контузва и Майкъл отива на негово място. Веднъж отишъл там....сам... той осъзнавам че всичко което има в този живот зависи от него. Последната вечер преди финала в тази дисциплина жена му изминава хиляди километри за да е там при него.... и всичко като приказките си идва на място. Застава на старта......стартира.... С гордо вдигната глава той си проправя път към върха.... взима огромна преднина пред съперниците си. Никой до това време не е виждал такова сърцато бягане... Но малко след 40-тия километър в града завалява дъжд.... и на един завой докато Андрополис прави опит да види колко назад са противниците му.... той стъпва на мокри листа... подхлъзва се... и си разбива главата. Остава да лежи на земята докато бавно всички го отминават. Титлата взима състезател от Австралия... всичко отива към своя край. Събитията се изместват към другите дисциплини. Но в маратонното бягане има едно правило... "Състезанието не свършва докато и последният участник не премине финала или не се откаже"... В този ред на мисли Майкъл става от земята и полупребит продължава да бяга. Всички камери снимат него.... той се превръща в героя на денят.... Така под ръкопляскането на над 100000 души той пресича финала.... в прегръдките на жена си и двете си деца...

Трудно бих се описал като такъв огромен човек.... но такъв бих искал да бъда, а и повечето ми познати знаят, че е така...

Ако можех...да се върна назад...

Чудили ли сте дали ние създаваме моментите в живота си, или моментите в живота ни, създават нас. Какво мислите? Че всичко е предначертано, или че ние определяме бъдещето си. Има ли господ? Дали той определя всяко едно събитие в живота ни? Или господ е вътре в самите нас. И той е там, съществува като личност само за да има кой да обвиним за нашите грешки...

Но все пак...

Ако можехте да се върнете и да промените само едно нещо от живота си. Бихте ли го направили? И ако го направите... тази промяна ще подобри ли живота ви? Или напълно ще разбие сърцето ви? Или ще разбие нечие друго сърце? Бихте ли избрали коренно различен път? Или бихте променили само едно нещо? Само един момент. Един момент, който винаги сте искали да върнете.



Ако имаше начин това да стане, как според вас щеше да се развие живота ви? Щяхте ли да имате тези приятели, или може би щяха да са други? Щяхте ли вие да сте този човек, който сте сега? Можете ли да наредите всичко така, че всичко да е наред?

Някъде бях чел една мисъл. "Не поглеждай назад да скърбиш по миналото, което вече е свършило,
и не се притеснявай за бъдещето, което още не е дошло. Живей в настоящето, и го прави толкова красиво, че ще си струва да го запомниш". Но за съжаление голяма част от нас го правят постоянно, дори аз от време на време.

Но все пак мисля, че този свят ми е дал повече добро от колкото лошо. И не бих променил нищо от миналото си. Да, имаше и моменти, които не ми се нравеха.... Но имаше и други, в които усмивката ми беше до уши. Така съм свикнал, ако загубя и тези хубави спомени за сметката на нещо, за което не съм сигурен....последствията ще са страшни. Човек никога не знае какво му предстои....може би най-хубавите моменти са в бъдещето му. Онова бъдеще, което може би е по-красиво и от вашите фантазии за миналото. Но все пак помислите си... Ако имахте възможност... щяхте ли да промените нещо?

Един час. Какво може да промени

Колко време е необходимо дa промените живота си? Дали са 4 години като в университета? Последните 5 години в училище? Една година или 8-седмично рок-турне? Можеш ли да промениш живота си за месец? Или за седмица или ден? Винаги бързаме. Да пораснем. Да намерим мястото си. Когато сте млади... един час...може да промени всичко. От вас зависи кои ще сте утре. Да, един час може да промени всичко... Дори представите ви за хора, с които никога не сте разговаряли. Знаете ли... Опитайте нещо... Заговорете някой ваш съученик, с който никога не сте си говорили. Или може да не е съученик, просто човек, с който не сте общували, но сте имали тази възможност. За който не знаете почти нищо, но сте имали и чувството, че няма с какво да ви изненада. Или просто за вас той е бил задръстеняк, независимо, че никога не сте разговаряли с него. Защо да го правите ли? Независимо дали ви харесва, вие сте такива, каквито ви виждат те. Също както и той ще бъде такъв, какъвто го виждате вие. Просто не можете да го осъзнаете, докато взаимно не го разберете. Защо да чакате? Може да ви отнеме не повече от час. А този час може вдруги ден да го нямате на разположение. Особено ако сте 12-ти клас и ви предстои кръстопът. А и още нещо... Когато отидеш на друго място, когато смениш аудиторията... Никой няма да те пита какъв си бил преди... Не става въпрос само за гимназията, училището, детската градина и т.н. Когато никой не те познава, единствено от теб зависи, какъв ще си в тяхните очи. Ще видят това, което им покажеш. За това внимавайте като какви се показвате....и търсете контакт, с онези, за които просто сте се превърнали в страничен фактор...

Просто...живот?!

Шибаните дни са част от ежедневието на много хора. Идват и при всеки един от нас....показват грешките ни или ги правим докато си мислим, че в миналото сме ги правили. Да грешиш е човешко, лошо е когато забравиш грешките си и продължиш да грешиш въпреки всичките грешки.

Но от друга страна всяка грешка е различна. Уж не можеш да сравниш, който и да е момент от живота си с някой друг. Какво учим от живота тогава, като никога не ти се отдава възможност да покажеш какво си научил? Отговора е ясен...просто живота ти става пълноценен. Може да е пълен с грешки, тъга и не хубави моменти... Може да е пълен и със щастливи моменти. Може да е всякакъв. Главата ти се пълни с уроци. Но както всичко на този свят и мозъка си има капацитет. Запитвали сте се какво става когато се достигне този лимит? Може би не познавате хора, които са достигнали края... Обикновенно ги пишат по вестниците. Една група са в черните хроники. Други се славят като философите на земята. Трети са хора като вас. Постоянно съжаляващи се, колко шибан живот живеете. Да и аз бях сред тях... на моменти още живея с илюзията, че съм бил винаги сред нещастниците на земята. Но по едно време се чукваш сам в главата. Опааа....тя дрънка, значи има още място в нея. Мен ми се живее. Искам да направя нещо, което да се помни. Нещо с което да се помнят и всичките грешки, нещо, което може би би помогнало и на друг. Живот, погледнат през перде изтакано от грешки. Когато осъзнаеш, че си сбъркал с някоя казана дума....нещо грешно преценено. Идва мълчанието и туптенето на сърцето в тишината. ООООо да....това е живота.... Congratulations ...you are still alive... Going to next level ...just still running...

Just the game....
...play it unforgettable.

Всеки има право да се усмихва. Но не решаваш ти кога... Ценете тези моменти. Независимо дали са малко или много... и се стремето към нещо по-голямо от това просто да се съжалявате...