Не знам какво заглавие да напиша...

Изкуството да видиш живот... в едно мълчание... да му придадеш аромат.... и да накараш другите да го видят... После идва светлината... ще дойде... и всички ще я видят... тогава ще се усмихне... и ще изгасне. И може би си мислите, че това е лош край или може би не ме разбирате? Красивите неща са създадени за да са тихи и да блестят от време на време... за да дадат посока, за да дадат вдъхновение...

През останалото време са това, което са... нормална част от природата. Нормална част от ежедневието. Нито са по-големи, нито са по-малки.... Просто са те... като теб...

Някога...

Някога, някога,
толкова някога,
колкото девет лета
на някаква уличка
с няколко думички
спря ме веднъж любовта.


Беше наистина
толкова истинска,
колкото може да е
слънцето весело,
старата есен,
старото тъжно небе.


Весели есенни кестени блеснали
ръсеха светли следи.
Златни, квадратни, невероятни -
изгряваха вредом звезди.



Странно тържествена, жертвена, женствена
беше земята под нас.
Бяхме ний истински, искрени, искащи,
мислещи само на глас.


Може би времето,
може би временно,
може би от възрастта -
няма ни улички,
няма ни думички,
няма я в нас любовта.


Може би някъде, някога, в някого
пак ще се влюбим, нали?
Нещо ще искаме, нещо ще чакаме,
нещо пак ще ни боли.


Колко естествено, просто наследствено
дойде при нас трезвостта.
Весели есенни кестени, де сте вий,
де е сега любовта?


Някога, някога,
толкова някога,
колкото девет лета,
на някаква уличка
с няколко думички
спря ме веднъж любовта...

Моят Идол

"Моят идол...


...всъщност защо трябва да е от онея "горе", като има хора, които са много повече горе от тях? Идол трябва да е онзи, който е достатъчно велик, за да се стремиш да светиш като него, и все пак да можеш да го пипнеш. Това са хората, които оставят видима следа и въпреки това казват... "Какво от това?!". Това са хората, които имат всички основания да си вирнат носа и да мачкат наред... и го правят... но все пак не забравят кои са хората около него и от къде е тръгнал. Това са хората, които не се нуждаят от излишни жестове и фалшиви изречения... Това са хората, които имат нужда от "малко" за да направят "много"... Хората, които осъзнават Истинският идол, е приятел..."

TS

Влюбването...

Влюбването е най-лесното нещо, което можеш да направиш. Вродено ти е да го правиш... Не случайно, когато си влюбен усещаш сърцето си в гърлото си... Да бие лудо, неможещо да си намери място. Това е най-вълнуващото нещо. Това е символът на животът ти. Най-силното нещо! Но животът се дели на моменти... и за да има "по, най" трябва да има някаква градация, нагоре и надолу. И я има... в природата е. В любовта след влюбването следват хилядите моменти, които бързо или бавно те убиват. Затова разлюбването боли толкова много. Да се влюбиш е лесно. Но да си влюбен цял живот... това е чудо. Връзките не винаги са лесни. Знам това. За 21 години имах достатъчно време, възможност и съзнаение за да го разбера. Връзките не свършват незабавно, защото всички искаме да бъдем обичани, да бъдем щастливи и надеждата за това ни кара да продължаваме да ги подържаме. Искаме да сме обичани и щастливи. Тогава защо не сме? Защото сме станали експерти да саботираме собственото си щастие... да се чувстваме като жертви, когато в действителност, това са изборите, които правим. Лошите навици, пороците, неспособността да показваме обич и съчувствие... ТОВА СМЕ НИЕ! Това е нашата природа. Това са нещата, които ни принизяват. И не, ние не сме жертви. Ние сме убийци, когато става дума за любов и щастие. Ние бленуваме за чувството, но не се променяме. Защо? Защото искаме това, което искаме. И в преследването му, ние правим, каквото искаме да правим. Казваме, каквото искаме да кажем... опитваме да го постигнем и ставаме жертви на самите себе си. Търсиме обяснението, търсим си защитата, а това нещо трябва да се промени... но няма. Защото, само ти... си ти... А ако ти не можеш да се промениш, никой няма да може. Влиянието между хората е колаж на живота... Всъщност ти възприемаш нещата така, както съзнанието ти иска. Понякога се разминаваме с хората, които е трябвало да станем, и понякога правим неща,
от които се срамуваме. Понякога лоши неща се случват на добрите хора, а това не е честно. За съжаление... да бъдеш добър човек, не ти носи дивиденти. Защото, колкото и да си добър... грешиш... не спрямо другите... спрямо себе си.

П.П.
Не съм бил влюбен от адски много време. И НЕ СЪМ! Емоция в живота ми има, тръпка има... но явно и аз съм експерт в неспособността си да контролирам всичко онова, което изброих горе. Време... време е... Познахте ли се?

Арни...

Арни... Арни е кучето ми. Този, който се е изплезил отгоре (: . Исках да споделя частица от чувството да имаш такова създание до себе си в момент от живота си... Всъщност няма да го направя в писмен вид, а просто ще ви кажа да гледате "Marley & Me"...

Арни беше при мен 2 години... И за тези години промени всичко в живота ми. От мебели до електронни уреди :)) ... от мислене до... начин на живот... Промени баща ми, промени майка ми... промени мен...

Днес Арни не е до мен, на друго място е... при други хора, където може да бъде щастлив... да тича на воля... Да живее в къща и да прави колкото си иска бели... Да промени и тях... Живот, който заслужава...

На кучето не му трябват скъпи коли... дизайнерски дрехи или обзаведена къща. Една обелена пръчка, ще свърши отлична работа. То не се интересува, дали си богат или беден... хитър или прост, умен или глупав. Дай му сърцето си и то ще ти даде неговото.

За колко хора можете да кажете това?Колко хора могат да ви накарат да се чувствате специални? Колко хора могат да ви накарат да се чувствате...изключителни?

Някога, пак ще имам куче...

Краят на One Tree Hill

Преди време почнах да гледам един сериал... Казваше се One Tree Hill. По принцип не бях по разните сериали, но един човек с появата си в моя живот направи това име интересно за мен... Защо толкова много го богославяше, защо така пленено говореше за него? Гледах няколко серии за да си отговоря.... и я разбрах... Месеци след това открих този блог, главно вдъхновен от този сериал и музиката в него. Не толкова като случващото се в него, колкото до дълбокото му съдържание и влияние върху мен... Открих себе си в него... Открих общото желание за оставяне на една следа. Всеки живее малко или много... Щастливи и нещастни мигове, но важното е човек за себе си да знае, че живее пълноценно, и да не изпуска всеки един уникален момент... Случващото се в тази секунда... и да открие красотата във всяка една такава. За това и продължавам да пиша тук... Вдъхновен от цитат, песен, случка, момент... Правя го и заради себе си, и заради уникално силното желание да го прочетете и вие... да ви повлиая... и да усетите това, което аз чувствам... Ако съм успял... Уникално е, нали?

Почнах с One Tree Hill, продължих със стремежа да не изпускам моментите... ще продължа с още някой филм или книга, музика или просто случка в парка... Това е моят начин да се чувствам жив... щастлив... Пожелавам да го усетите... много пъти... (( :

Погледни се в огледалото. Кого виждаш отсреща? Дали е човекът, който искаш да бъдеш? Или някой, който е трябвало да бъдеш, но не си успял?Някой ти казва, че не можеш? Защото можеш. Вярвай, че любовта е някъде там. Вярвай, че мечтите се сбъдват всеки ден. Защото е така. Понякога щастието не идва от парите, славата или силата. Понякога то идва от добрите приятели, семейството и благородството да водиш добър живот. Вярвай, че мечтите се сбъдват всеки ден. Защото е така. Затова, погледни се в огледалото и си напомни, че трябва да си щастлив, защото го заслужаваш. Вярвай в това.

И вярвай, че мечтите се сбъдват всеки ден. Защото е така...

лично...

Най-голямият личен удар в живота на един човек, е да разбере.... какво представлява... Да разбере, че не е толкова добър, за колкото се мисли.... Да разбере, че дори не е добър... Но след личният удар, идва и най-голямият личен успех... Да не се признае за свършен.... и на пук на себе си, да се промени. Да прави това, за което знае, че го бива... Да не се спира пред нищо... За да може равновесието между доброто и лошото в един човек да бъде запазено.

Ледената кралица...

Всеки в животът си има своята ледена кралица... пиадесталът, по който мериш света... върхът на планината, който катериш... но достигнеш ли там, поглеждаш надолу и виждаш колко много красота си изоставил... Въпреки всичко, знаеш как си стигнал до там. Знаеш колко ти е коствало. И това е най-важното, защото... достигнеш ли там, няма да си ти... няма да си ти...

Няма пряк път до щастието...

"Няма по-лошо от това да получиш подаръка си прекалено рано", помисли си Джони... докато внимателно завързваше поредният балон пълен с хелий за колелото си. И с всеки балон непоколебимостта му растеше. Само ако не беше получил подаръка си по-рано... един ден преди рождения си ден. Ако не беше поел по прекия път към къщата на Мери, тя нямаше да го види и...
- Хубаво колело. - поздрави го Мери.

Ако не й беше позволявал да го кара.

- АААаа... Помощ! - изпищя тя.

Ако тя не бе паднала.

- Разкарай го от мен! Не искам да виждам нито теб, нито тъпото ти колело!

"Нищо, дори и ново колело... не трябва да застава на пътя на любовта", си помисли той.

Ето, че старият шевролет се зададе по пътя. Баща му се прибираше. Трябваше да действа бързо, без да го забележат. Баща му беше измъчен работник хранещ цяло семейство, но дори и за миг не е спирал да се бори в името на добрите неща.

- ЧЕСТИТ РОЖДЕН ДЕН! - жизнено изрече той, като очакваше вътре в къщата да го очаква синът му. - Къде е Джони?

- О, Боб! - отвърна Мария. - Джони е отвън. Много е разстроен. Каза, че иска да избяга от вкъщи и да не се върне никога. Каза, че иска да си вземем обратно новото му колело.

Избутвайки колелото си от хамбара, с притаен дъх... Джони отправи бърза молитва...
"Моля те, Господи, нека балоните са достатъчно". И, Джони го пусна...

- Джони? - крещеше баща му. - Джониии

Изведнъж гласът на баща му го върна в реалността. Какво направи? Как можа да изхвърли това... за което родителите му бяха работили здраво, за да му го подарят?
"Объркан свят", си помисли той и се втурна обратно към хамбара.

- Джони? - продължаваше да вика баща му.

Джони се протегна, опитвайки се да достигне това което едновременно обичаше и мразеше... но както се протягаше, Джони падна...

-Какво е станало, синко? - попита баща му след като го хвана преди да падне на земята.

И Джони му разказа всичко. За разбитото си сърце, защото Мери е казала, че не иска да вижда нито него, нито колелото му отново. И, че ако успее да се отърве от колелото... може би нещата ще се върнат по старому... и той отново ще бъде щастлив.

- Запомни, синко. Няма пряк път до щастието...

Двамата отправиха погледите си над хамбара... колелото се носеше в далечината... към онова пленително тъжно място... където всички неща отиват, изоставени от малките момченца,... по пътя им към възмъжаването.

Нещо значимо...

На прага съм на едно малко откровение, за тези, които продължават да влизат тук от време на време и ме познават. Малко откровение за мен... и за това, кой съм аз сред вас, защо го правя, защо съм такъв и какво е да си такъв. Този път няма да се опитвам да философствам, просто ще пиша ясно и точно каквото ми е в главата. И все пак почвам тъжно нали? Такъв е рискът, когато тръгнеш да търсиш смисъла във всичко. Всичко, което се случва на теб. Всичко, което се случва на другите. Всичко, което по един или друг начин оказва влияние на дните ни. Повечето нямаме съзнание да разберем своя собствен живот, но сме готови да мислим и за този на другите. Природа.... невероятна, истинска и неподправена. От любов... Обожавам да вървя по някой тротоар, слушайки музика. Дава ми свободата да летя сред хората, и да имам възможността да ги наблюдавам. Интересното е, че много малко хора се усмихват докато са сами и просто вървят. На всяко едно лице са изписани проблеми, болки и притеснения. И все пак, винаги се намира какво да ги усмихне поне няколко пъти на ден. Аз също го правя... даже постоянно. И въпреки това много хора ми слагат етикет на много тъжен и сериозен човек. Тъжно е да се опиташ да разбереш един свой сън и да не успееш. Но още по-тъжно е да го разбереш и да знаеш, че няма какво да направиш. Просто факти... Нали знаете мисълта "аз знам, че нищо не знам, но ти и това не знаеш". Еми, то за това всичките философи до един са побъркани... Преседват и отварят толкова много въпроси, че колкото и да са умни няма как да стигнат до всичките отговори. Животът за мен е като поредица от много песни. Само че аз обичам меланхоличните песни, които и без текст да те карат да мислиш. Така сам на себе си давам малки лъжички с отговорите за живота. Карат ме да откривам себе си, защото именно тръпките, които минават през мен ме подсещат, че съм жив и мога да направя нещо значимо. Лошото е, че хората харесват хора като мен само на хартия. Страх ги е от нас. Да, ние можем да влияем, можем да променяме, можем да оставяме следа, но това го могат всички. Можете го и вие. Съзнателно и несъзнателно. Колко често сте губили посока в живота? Загледайте се някой път в хората, които минават покрай вас. Може би всичките отговори се крият в тяхното присъствие. Може би... Аз съм този, който има достатъчно интересен и оплетен живот, но все пак се бута и във вашия с добри намерения :) . Ако това ме прави тъжен човек, нека съм си. Мазохист явно съм от малък, защото от както се помня винаги съм бил такъв, но все пак намирам кога и за какво да се усмихна, а веселата музика в наличност, не е по-малко от тъжната... Поздрави :)