Tuesday, April 10, 2018

Любовта и нейното оцеляване...

Стабилна връзка – едно от най-трудните неща за създаване днешно време… Защо се проваляме, макар да се стараем толкова много? Защо хората изведнъж станахме толкова неспособни да поддържаме жива любовта? Забравихме ли какво е да обичаш… какво е любовта? Не сме подготвени явно. Не сме подготвени за жертвите, за компромисите, за безрезервната любов. 



Не сме готови да дадем всичко, което е необходимо, за да проработи една връзка. Искаме всичко веднага, да е лесно и бързо. Също толкова бързо се и предаваме.

Най-малкото и вече търсим друго. Не позволяваме на любовта ни да расте. Не ѝ даваме време. Не търсим любов. Търсим емоцията, вълнението. Искаме някой, с когото да да си прекарваме свободното време, да се забавляваме, а не някой, който разбира какво казваме, когато мълчим.

Не търсим партньор за цял живот, защото, нали има време… Търсим моментното усещане… да си жив сега.

И когато тръпката от новото отшуми, откриваме, че искаме винаги да е така. Не сме готови да живеем в ежедневието.. Не вярваме в красотата на обикновения живот, защото сме твърде заслепени от търсенето на приключения. Живеем в очакванията си, в мечтите си, но не оставяме време за любовта. Не отделяме време да обичаме, нямаме търпение да се занимаваме с нормалните неща от връзката си.



Заети сме да преследваме някакви лични цели. Егоисти сме! Всичко трябва да е наредено и да е в наша полза. За нас връзките са просто нещо, което трябва да улеснява живота ни. В противен случай не ги искаме. Търсим моментално удовлетворение от всичко, което правим – от нещата, които публикуваме онлайн, от кариерите, които избираме, от хората, в които се влюбваме. Искаме зрелостта на връзката, която идва с времето, без да й даваме това време. Искаме емоционалната обвързаност, която се ражда с годините, без да сме готови да изживеем тези години. Искаме да чувстваме, че с другия си принадлежим, макар все още да не се познаваме.


Искаме всичко или нищо. Не ни се чака. Уморени сме от това да се борим. По-лесно ни е така, нали има други опции. Искаме да се срещаме с хора, но не държим да ги опознаваме преди да влезем във връзка. Алчни сме. Егоисти сме. Искаме да имаме всичко веднага!  
Започваме заради тръпката, а когато свърши търсим следващата. Не искаме да извадим на повърхността най-доброто у човека, с когото сме. Не искаме да го чакаме за да блесне. Искаме той е да е перфектен от самото начало. Излизаме с много хора, но всъщност не даваме истински шанс на никого. Всички са еднакви, всички ни разочароват.



Технологиите намалиха разстоянието помежду ни. Сега вместо да излизаме си пишем във фейсбук, viber. Водим телефонни и видео разговори. Вече нямаме толкова нужда да прекарваме време заедно. Комуникираме твърде много онлайн и после няма за какво да си говорим “offline”…  

Моногамни сме, ама ако може не сега. Не искаме да „пуснем корени”. Дори самата мисъл за това ни плаши. Не можем да си представим, че ще бъдем само с един човек до края на живота си. За това си тръгваме, когато нещата станат сериозни... И така живота не започва.

Презираме постоянството. Намираме го за скучно.  Искаме да вярваме, че сме „различни” от всички останали. Възприемаме се като „сексуално освободени”. Можем да разделим секса от любовта или поне си мислим, че можем. С този е секс, а с този ще е любов. Първо си лягаме с някого и след това решаваме, че искаме да го обичаме.

Сексът идва лесно, верността – не.

Да си легнеш с някого е нещо обичайно. Правим го, не защото обичаме другия, а защото искаме да се почувстваме добре. И се чувстваме, докато не си тръгнем. И после пак сме разочаровани, че явно не сме искали това.



Някога, беше лесно. Целунеш ли я/го вече си с нея/него. Сега има отворени връзки, приятели с привилегии, само за 1 нощ… Накрая се оказва, че си сте се счупили от е****, но не знаеш какви сте.

 На власт вече е логиката, рационалното. Не помним какво е да обичаш лудо. Не бихме отишли на другия край на света, само за да видим човека, когото обичаме. Когато някой пък го направи, отново се плашим. И късаме, защото сме разделени от голямо разстояние. И тук не става въпрос за километри.

Уплашени сме. Страх ни е да се влюбим, страх ни е да се отдадем, страх ни е да не ни наранят, страх ни е да не разбият сърцата ни. Не допускаме никого до себе си, нито пък ние пристъпваме напред, предлагайки безусловна любов. 



Крием се зад стени, които сами сме издигнали.  Търсим любовта, но бягаме от нея, щом я срещнем. Просто не можем да понесем бремето й. Не искаме да сме уязвими. Не искаме да разкриваме душата си пред никого. Пазим се твърде много и така не виждаме истинската стойност на човека отсреща.

Позволяваме на прекрасни хора да напуснат живота ни, защото си казваме, че „в морето има много риба”. 

Няма нищо на този свят, което не можем да покорим, и въпреки това, ето ни тук, объркани, изгубени, самотни. Изгубили способността си да обичаме истински, безрезервно, отдадено. Изгубили най-важното си човешко качество.

"Еволюирахме..."

Wednesday, April 4, 2018

Любов, свобода... и гравитация

Той е съсипан от живота мъж. Уморен от разочарования. Загубил посоката и светлината си. Нещастен, самотен и тъжен. Някога съществувал за да оставя следа, сега просто съществуващ.



Тя има щастлив живот! Добре де, може би не толкова щастлив, но е свободна! Не дължи на никому нищо, просто живее живота си по своя начин.



Те се срещат. И макар той да не е в най-добрата си форма, тя вижда онова, което е невидимо за очите. Той е запленен от нейната изящност и влияние, което има над него. Щастлив е, когато тя е наоколо - нещастен, когато не е. Опитва се да я хване всеки път, когато е близо до него, но не може. Решението за това е нейно. За това тя се връща. И макар да си тръгва понякога, тя никога не го прави за постоянно. Тя e щастлива да бъде себе си. Знае, че доверието крие рискове, но все пак го прави. Решава да остане, защото и тя иска да е с него.



Те вече са заедно и се щастливи... временно. Настъпват промени. На него вече не му се налага да я гони, тя е до него. Мислел си е, че когато вече е с нея ще е щастлив, но всъщност той не знае какво иска да прави с нея. Може би все още не е готов? Щастието идва от вътре, а не заради други хора. То идва в отговор на това кой е той, а не коя е тя. Тя се промени заради него, но той не... За това той си тръгна...



Хората се нуждаят да говорят повече един с друг. Те трябва да знаят един за друг какво се случва в главите им! Без предположения и гадаене. Те трябва да зачитат нуждите и желанията на другия. Няма добра или лоша страна, негова или нейна вина. Проблемът е в липсата на интерес за чуждото...



Любовта е в свободата... да избереш и да те изберат. Не принуждавайте някой да ви обича, защото имате тази нужда. Обичайте, защото го чувствате! И когато някой отговори, то ще е заради неговия избор и чувства.


Tuesday, October 31, 2017

Понякога...


Понякога падаме
След грешки повлияни от възрастта
Но помни, че за да скочиш високо,
Първо трябва да си бил ниско долу

Понякога се раздаваме 
За хора, които едва ли заслужават толкова
Но винаги си струва, 
Защото раздавайки, получаваш повече




Понякога страдаме
Заради неща, които не зависят от нас
Но как иначе да се научим,
че за да изградиш щастие сам за себе си
първо трябва да се научиш да страдаш...

Понякога рушим
Защото животът ни е притиснал или не
Но има ли друг начин да построиш, 
преди да бутнеш всичко старо?




Понякога ставаме лоши
Защото светът ни притиска да бъдем
Но има ли друг начин
Да отсееш доброто от лошото,
ако сам не бъдеш и двете?

Понякога сме щастливи
Защото всичко се нарежда правилно
Но понякога и щастието бяга
Защото и то се променя с нас




Понякога обичаме
И това ни коства много
Но има ли нещо по-страхотно
От това да обичаш и да бъдеш обичан?

Понякога обичаш
И без да те обичат
Но и тогава не унивай
Обич има за всички
Просто изчакай твойто “понякога”




“Понякога” е присъда
И понякога се случва
Не, защото така е устроен света,
А защото “понякога” е всичко, от което имаш нужда


Monday, October 30, 2017

Пряк път до щастието

“Няма по-лошо от това да получиш подаръка си прекалено рано", помисли си Мишо, докато внимателно завързваше поредният балон пълен с хелий за колелото си. И с всеки балон непоколебимостта му растеше. Само ако не беше получил подаръка си по-рано... един ден преди рождения си ден. Ако не беше поел по прекия път към къщата на Гери, тя нямаше да го види и...

- Хубаво колело! - поздрави го
Гери.

Ако не ѝ беше позволявал да го кара.

- Аааа... Помощ! - изпищя тя.

Ако тя не бе паднала.



- Разкарай го от мен! Не искам да виждам нито теб, нито тъпото ти колело!

"Нищо, дори и ново колело... не трябва да застава на пътя на любовта", си помисли той.

Ето, че стария Опел се зададе по пътя. Баща му се прибираше. Трябваше да действа бързо, без да го забележат. Баща му беше
общ работник в една от хранителните вериги, в които заплатата не стигаше за един човек, какво остава за цяло семейство, но дори и за миг не е спирал да се бори в името на добрите неща.

- ЧЕСТИТ РОЖДЕН ДЕН! - жизнено изрече той, като очакваше вътре в къщата да го очаква
сина му. - Къде е Мишо?

-
Ех, Иване… - отвърна Мария. - Мишо е на покрива. Много е разстроен. Каза, че иска да избяга от вкъщи и да не се върне никога. Каза, че иска да си вземем обратно новото му колело.

Избутвайки колелото си с притаен дъх
Мишо отправи бърза молитва
"Моля те, Господи, нека балоните са достатъчно". И,
Мишо го пусна...



-
Мишо? - крещеше баща му. – Мишооо!

Изведнъж гласът на баща му го върна в реалността. Какво направи? Как можа да изхвърли това
, за което родителите му бяха работили здраво, за да му го подарят?
"
Тъпа работа...", си помисли той и се втурна да гони колелото си.

-
Мишоо? - продължаваше да вика баща му.

Мишо се протегна, опитвайки се да достигне това което едновременно обичаше и мразеше, но както се протягаше, Мишо залитна...

-Какво е станало? - попита баща му след като го хвана преди да падне
от покрива.

 



И
Мишо му разказа всичко. За разбитото си сърце, защото Гери е казала, че не иска да вижда нито него, нито колелото му отново. И, че ако успее да се отърве от колелото може би нещата ще се върнат по старому и той отново ще бъде щастлив.

- Запомни, синко. Няма пряк път до щастието... 


Двамата отправиха погледите си над квартала. Колелото се носеше в далечината към онова пленително тъжно място, където всички неща отиват, изоставени от малките момченца, по пътя им към възмъжаването.



Friday, October 27, 2017

1 седмица без Facebook

Возя се в трамвая, четвъртък сутрин е, едвам съм изкретал 4 дни от седмицата. Отврат! Добре, че има Facebook да ме разсейва си казвам. После погледах още малко и се замислих пак. Добре, че има Фейсбук ли? Всъщност какво ми дава той в последно време? Я да направя един бърз чек лист.



Дава ми достъп до профила на бившата. Не, че нещо, но добре си живее. Браво на нея! Пфф... Както и да е. Дава достъп и до десетките ми приятели, които са супер интелигентни! За пореден път са споделили някоя кръстословица в търсене на коя дума могат да образуват с буквите Л, И, Б, Е, Д... или на обратно. Не знам! Ох, какво щях да правя и без безценните събития типМасово бъркане в пъпа“, „Протест срещу масовите събитияи т.н. Тук там излиза и нещо свестно, ама то няма лайкове, тоест хората са преценили, че не си струва вниманието.



В същото време все по-рядко виждам дори в трамвая или метрото хора да си говорят. В този момент виждам съученички, които не си говорят, защото са забили поглед в телефоните си. Социализират се! И в цялото това социализиране, забравихме да сме социални. Да обърнеш внимание на човека до себе си, да следиш жестовете му, нали има емотиконки за това? Не, реших, че това не може да продължава. Изтрих приложението, изтрих и месинджъра. Първата ми работа и в офиса беше да изляза навсякъде от всичко. Зададох си въпроса дали мога да издържа 1 седмица без тазинеобходимост“.

Ден 1

Всъщност е доста тъжно, вече нямам с какво да си запълвам свободното време в офиса. Хващам телефона и... О, БОЖЕ, ама то аз нямам Facebook. Такъв навик се е превърнало цялото това скрулване, че тялото ми се е научило механично да го търси. Мислех си, че поне в кухнята в офиса ще мога да говоря с колегите, но не се получи точно така. И да говорят, то пръстите и погледа са насочените към малките кутийки синя болест. Няма да се получи, не и докато имат батерия.



Прибрах се вкъщи и си казах, че може би трябва да се видя с някой, да разкажа какво съм решил да правя. Отворих си телефона за да набера някой и чак в този момент осъзнах, че се чувам със страшно малко хора! Майка ми, баща ми, най-добрия приятел, една приятелка и доставчика на пица (тези от банката не ги броя). Набрах първо Николагреда! Имал работа. После Стефан, който ми затвори. Хрис пък е на работа, щяла да звънне после (не звънна). И останах сам, с неиздаващия звуци телефон. Поне можех да си довърша книгата, която бутам от половин година, макар през 10 минути да поглеждах телефона да не би случайно да е изгаснал. Как така не получавам покана заМасовото бъркане в носа“?!

Ден 2

След като съм заспал с книгата върху мен, всъщност усетих, че се чувствам доста добре. Дори алармата на телефона не се беше включила ощеПропуснати обажданияНикакви! Нотификации – 2 от Google календара. Припомняне да не забравям да мечтая и рождения ден на Мариястава на 413 (?!?) Установих, че дори и нямам номера за да и звънна. Ама то защо и да и звъня, след като не сме се чували от 6-7 години? Да, имаме си профилите, даже си бяхме писали да се видим.... преди 2 години. Ах, колко полезен е Facebook иначе...

Ден 3

Събота! Ехх... и времето е хубаво... ЕХХ!!! Този път дори не се замислих дали да влизам някъде, а направо се качих на колата и газ! На къде? Не знам... Все тая! Някъде там, далеч от всички хора със социални приложения. Някъде там, където и колата мога да оставя и да се разходя. Ах, какво удоволствие е да имаш музика за всеки момент. Все едно си си хванал другар да ти прави компания. Витоша е страхотна! И все пак не е лято, хората са по-малко. И изведнъж музиката спира и почва мелодията за позвъняване. WOW, че той можел да звъни без да изписваPapa”, “Mama”. Никол: „Жив ли си бре, всичко наред ли е?“ Ейй, тей кат стани J)



Ден 4

След първите дни на абстиненция почнах да се окопитвам. Чувството, че нещо от мен е отхапано почна да намалява. Щом хора се бяха сетили за мен и да звъннат, освен да пишат там, където ме няма, значи мога да оживея още няколко дни. Бях се замислил как ли сме живяли преди 10 години, когато нямаше толкова социални мрежи? Или може би смартфоните са виновни, защото вече интернет е навсякъде с нас. Май бяхме по-щастливи. Реших да отворя стария хард със снимки за да се убедя. В ресторантите по масите няма телефони, има усмивки и погледи.

Ден 5-6

Нормалната работна седмица се поднови. Оказа се, че в първите 2 дни от седмицата съм с 70% по ефективен сравнение с миналите. Сериозно ли толкова много съм се скатавал?! (Шефе, ако четеш тва, споко! Измислям си, аз винаги съм продуктивен!) Че дори се чувствам добре! Не съм се подпирал върху ръката си, докато с другата държа скрула на мишката. Даже съм някак горд от постигнатото, туку виж хвана някой бонус в края на месеца! Преоткрих и SMS-ите, или по-скоро истинските хора, които са излезнали от собственият си профил и са забелязали, че някой липсва.



Ден 7

Тежко беше, но в края даже се чувствам малко по-щастлив. Видях, че въпреки всичко човещината ще победи, ще надскочи всичкоелектроннои всичкосоциално“. Да, може би не в размерите, които ми се иска, но победата си е победа, дори и само с 1:0. Вечерта реших да се върна. 98 нотификации и 9 съобщения. За нотификациите ми отне 5 минути, за да видя, че 80 от тях са прекалено общи за да ме вълнуват. В 4 от тях съм споменат (2ма от тези даже ми се обадиха!) в някаква простотия. Смешни бяха, признавам! Съобщенията? 4 в общи чатове, 3 от хора, които дори не са разбрали, че ме няма и 2 от моите се хора. Тези, които ме потърсиха и без да съм социален J !


И извода какъв е? Facebook дори и с липсата му е полезен, стига да знаеш кога, как и с какви граници да го използваш