Малко объркано заглавие, но честно казано аз самият в момента съм адски объркан... може би повече от всякога, защото нали знаете... нещата се натрупват, и в един момент почваш да ги осъзнаваш.
Големият въпрос... Просто да живееш без много да му мислиш, или да премисляш всичко в живота си преди да го направиш. Времето променя хората, огъва ги... модерира ги така, както прави падаща вода върху пръст... Аз съм от вторият тип хора. Които много мислят, постоянно търсят смисъл в нещата. Често се случва от много мислене, да блокирам... и да не мога да реагирам адекватно на елементарни неща. Честно казано и в момента се чувствам така... чувствам се... зле... Чувствам, че има нещо в мен, което силно ме мъчи, но не мога да кажа какво. Чувствам страх... Чувствам празнота на изказа, скованост... Нещо ми е изпило акъла. От няколко седмици мисля по този въпрос и достигнах до извод, че май май... е по добре да спра да мисля, и да почна да живея като нормален човек. Защото ако преди трудностите ми помагаха да правя това място богато... то сега... чувствам умора... А би трябвало да пиша страници...
От друга страна да бъдеш "нормален", те лишава от възможността да изпъкнеш... оставаш в сянка. Но повярвайте ми, няма нищо по-хубаво от това да застанеш в сянка, преди да излезеш отново на слънце... тогава, когато ще си абсолютно готов да се върнеш на своят път... оставяйки своите следи по пътя, който е определен за теб... Уникален, такъв какъвто винаги си бил... "Нормален", но уникален.... Просто човек трябва да уважава съзнанието си... тялото си... да се пази... Да знае кога е дошъл момента да дръпне ръчната спирачка за да си почине....
...защото дали ще "живееш" или ще "мислиш" няма значение... когато правиш това, което чувстваш.... Не можеш да избягаш от това, което си. Ще се променяш с времето, но пак няма да избягаш. Едни хора ще те оценяват, други няма да могат, но ще бъдеш верен на себе си, а надеждата винаги ще е най-верният ти приятел... Аз обичам... болезнено много в момента... това чувствам... това може да ме доведе до всичко... но ще си е моето всичко... това е достатъчно.
