Имало едно време голям планински склон, на него - орлово гнездо, а в гнездото четири яйца. Един ден станало земетресение и едно от яйцата с търкулнало надолу по планинския склон и стигнало до ферма за птици. Кокошките решили да се погрижат за яйцето и една от тях се съгласила да го измъти.
Минало време и от яйцето се излюпило красиво орле. За жалост обаче било отгледано като пиле. И скоро самото то повярвало, че е такова. Обичало дома си и семейството си, но духът му жадувал за още нещо.
Един ден, докато си играело във фермата, орлето погледнало към небето и видяло няколко силни орли да се реят високо-високо.
- О - казало то - колко много искам да се рея като тези птици.
Другите пилета с затъркаляли по земята от смях.
- Няма как да стане. Ти си пиле, а пилетата не могат да летят.
Орлето продължило да гледа към своите истински роднини, мечтаейки да бъде с тях. Но всеки път, когато заговорило за мечтата си, другите му се присмивали.
И така, орелът се научил да вярва в това, което му казвали. Минало време, той спрял да мечтае и продължил да живее живота си като пиле. До момента, в който умрял...
Човек става такъв, какъвто вярва, че ще стане. Ако мечтаеш да си орел, следвай мечтите си, а не слушай какво ти казват кокошките.
Спомних си какво е да имаш щастливите моменти в живота си... Поредицата от щастливи моменти събрани в малко време... Сигурен съм, че такива моменти винаги ще има... ще се редуват един след друг с не чак толкова хубави... пак, ще намираме и за какво да се усмихваме непринудено.
Сега си припомних с носталгия времената от преди около 2-3 години... Беше наистина страхотно да ги споделим... С вас... Имаше причини да е точно с вас... сигурен съм... за това ви благодаря, че ви има... с всичките ви предимства и недостатъци... Поздравявам ви... и ви пожелавам да имате хиляди такива моменти, за които да поглеждате назад с умиление... докато преживявате новите незабравими такива, макар и с други хора...
Ехх... Спомням си, когато бях малко дете... при всяка едно пренебрежение от връстници... или при всяка тяхна обида... всеки техен удар... аз се чувствах сам. Затварях се в себе си... плачех... После малко по малко почвах да пораствам. Да се боря срещу всяко пренебрежение, всяка обида, всеки удар... дори и да продължавах да съм сам. С времето, докато расте ... човек става все по-силен... учи се на тези неща... да бъде най-много себе си, точно когато е сам...
А всъщност, да бъдеш себе си понякога е най-трудно... Всичко и нищо едновременно... Трудно е да се разбере, трудно е да се повярва... да погледнеш живота си и да кажеш "Това съм аз!". Трудно е, защото всеки се възприема за добър човек... Трудно е вярваш, че добри неща се случват на добрите хора, а понякога живота е лишен от логика... Добри хора, не получават добри неща... нещата не се нареждат за тях... Следва силно чувство за провал... самота... личен свят отчаян от всичко... без магия... без усмивка... но имаш надежда останала в теб, не си изгубил най-важното... себе си...
Защото, докато имаш себе си... Ще има и кой да те намери... Бъди сигурен... Не си сам...
През целият си живот човек е граден от моменти и емоции, които пряко въздействат върху чувствата ни. Но знаете ли... Няма никаква полза от това да чувстваш, без да правиш опити да нарисуваш тези чувства... Не просто да ги споделиш, а да ги посадиш там, където... ако не веднага... то след време ще поникне нещо твое, което ще бъде красиво... и ще влияе на чувствата на други хора.
Когато чувствате... Не бъдете егоисти... правете го видимо... чрез действия! Защото само така, можете да се отблагодарите за всички моменти, които ви карат да се чувствате живи... без значение дали са щастливи или меланхолични... защото само така може някой да ви види, да последва вашият пример... ще бъдете неговото вдъхновение... за да посади бъдещо, за някой друг...
Всичко опира до простото едничко вдъхновение, без което не можеш да направиш малкото, което да събори планината пред теб, и да ти даде лекотата да влезеш там, от където никой не може да те изгони...
Малко объркано заглавие, но честно казано аз самият в момента съм адски объркан... може би повече от всякога, защото нали знаете... нещата се натрупват, и в един момент почваш да ги осъзнаваш.
Големият въпрос... Просто да живееш без много да му мислиш, или да премисляш всичко в живота си преди да го направиш. Времето променя хората, огъва ги... модерира ги така, както прави падаща вода върху пръст... Аз съм от вторият тип хора. Които много мислят, постоянно търсят смисъл в нещата. Често се случва от много мислене, да блокирам... и да не мога да реагирам адекватно на елементарни неща. Честно казано и в момента се чувствам така... чувствам се... зле... Чувствам, че има нещо в мен, което силно ме мъчи, но не мога да кажа какво. Чувствам страх... Чувствам празнота на изказа, скованост... Нещо ми е изпило акъла. От няколко седмици мисля по този въпрос и достигнах до извод, че май май... е по добре да спра да мисля, и да почна да живея като нормален човек. Защото ако преди трудностите ми помагаха да правя това място богато... то сега... чувствам умора... А би трябвало да пиша страници...
От друга страна да бъдеш "нормален", те лишава от възможността да изпъкнеш... оставаш в сянка. Но повярвайте ми, няма нищо по-хубаво от това да застанеш в сянка, преди да излезеш отново на слънце... тогава, когато ще си абсолютно готов да се върнеш на своят път... оставяйки своите следи по пътя, който е определен за теб... Уникален, такъв какъвто винаги си бил... "Нормален", но уникален.... Просто човек трябва да уважава съзнанието си... тялото си... да се пази... Да знае кога е дошъл момента да дръпне ръчната спирачка за да си почине....
...защото дали ще "живееш" или ще "мислиш" няма значение... когато правиш това, което чувстваш.... Не можеш да избягаш от това, което си. Ще се променяш с времето, но пак няма да избягаш. Едни хора ще те оценяват, други няма да могат, но ще бъдеш верен на себе си, а надеждата винаги ще е най-верният ти приятел... Аз обичам... болезнено много в момента... това чувствам... това може да ме доведе до всичко... но ще си е моето всичко... това е достатъчно.
