И ето пак

Ех... мина много много време, от както писах тук за последно. През всичкото това време се чудех какво ми липсва. То не е едно или две неща, много са... както се казва причини за да станеш сутрин и да се опиташ да отстраниш тяхната липса. Еми, едната е точно тази. Да попиша малко тук. Да се опитам да изтръгна някое умно изречение от съзнанието си. Да намеря отговорите на въпросите си в тяхното съдържание.

Последните месеци, изредих няколко филма с надежда да получа желаната доза емоция. Желаната доза вдъхновение, идея... Изслушах и доста нова музика. И пак нищо... сякаш времето е спряло и нищо вътре в мен не се развива. Чувството е ужасно. Сякаш пропадаш, сякаш вършиш назад... Сякаш ставаш по лош, от колкото някога си бил. И най-лошото, да имаш чувство, че и в очите на адски близки хора пак не си това, което си бил. Тези, които четат сега биха си казали може би, че не трябва постоянно да мисля, за това кой съм в очите на другите.През последните 2 години бях опрекван много за това, като повечето пъти съм отричал, но напротив. Естествено, че ме интересува! Естествено, че е важно! Човек не живее сам, а дори и да живее, едва ли му е много приятно.

Когато си влюбен, времето лети. Имаш крила, имаш сила, която ти помага да следваш целите си. Правиш и невъзможни неща без особени усилия, стига да видиш, че си струва. Действията ти да оставят следа... да променят нещо... да му дадат нов облик, подписан от старанията ти. Тогава се чувстваш пълноценен, дори и да не стигнеш до желания край. Просто това е част от живота. Нещо, което да дадеш... Нещо, което да правиш... Нещо, заради което да живееш... С нея... За нея... Заради нея...

Но, когато не се получава точно така си казваш "Уат да фак"... И целият ти свят се преобръща. До толкова, че не можеш да си дадеш сметка, драматизираш ли, близко до истината ли си или какво. Да си несигурен в каквото и да е, е може би най-страшното нещо, което може да се случи на който и да е. Момент... 2-ри момент... ето че вече минаха три момента. Ще минат и още много, докато целият този момент от живота отмине. Интересно е, но дори и във филмите понякога ти се приисква да пропуснеш голяма част за да видиш какво става след това. И как се стигна до тук, след като всичко е както винаги съм искал да бъде? Все поводи да се усмихвам. Правя крачки напред към желаното бъдеще. Имам достатъчно приятели около мен. Но емоцията я няма, поне не такава каквато бих искал да бъде. Осъзнах, че самата емоция, а не придобитите хубави неща определят състоянието ти. Липсва емоцията, липсва и удоволствието от живота. А може би трябва да видя живота си на лента, че да спра да пиша глупости... Както и да е... имах нуждата... написах го...