И ето, още един ден неусетно излетя. Оставяме стъпките си по пясъка, там където по-късно може би ще завали дъжд. Там където ще минат още много хора. Там където пясъка ще лепне по обувките ни. Но следите в съзнанието ни остават. Дни като този се помнят вечно... Формата на облаците в небето дори. Усмивките на всеки, който видиш по улицата. Усмивките и на тези, които те гледат в очите... и се усмихват искренно. Сякаш са усетили пулса на сърцето ти. Сякаш са видяли любовта в погледа ти. И пак ще стане въпрос за малките неща. Колко по щастливо биха живяли всички, ако оценяваха тези моменти. Аз не искам да свърши... Както се случва понякога, един момент се нарежда и се навърта и остава за повече от момент. И звука спира… и движението спира... за повече, много повече от момент. И след това моментът си отива... Но, когато си дал всичко от себе си, за да бъде запомнен момента, момента се връща,и потваря... отново... за много повече от момент. Никси, Хриси, Ноли, Жоро, Мъро... благодаря ви, че ви има. Благодаря ви, че ме дарихте с присъствието си. С топлината си... Давах, давам и ще давам... и пак не е достатъчно. Благодаря на Никси, че ми върна тръпката да свиря на пианото. Благодаря на Хрис, че ми отговори на 31-ви декемри, след което ми се наложи да благодаря още много. Благодаря на Ноли, че вече не е руса и поумня :D . Благодаря на Жоро, че направи жертва, "че имаше толкова работа, която го освободи от работа" :D . БлагодаряинаМърочепаксипоказауникалнищината...
Благодаря ви...
Тъмния облак продължи своя път. Малкия човек, можеше да се закълне, че му се усмихна... докато слушаше John Williams - Across the stars...
1 comment:
Много хубав пост, наистина...
Post a Comment