Плачеш ли когато вали?! Вали ли, когато плачеш?!

"Има някаквъв ред във вселената в движението на звездите и въртенето на Земята и промяната на сезоните. Но човешкият живот е почти пълен хаос. Всеки заема своята позиция, отстоява своите права и чувства, обърквайки мотивите на другите, и своите собствени."

Това са думите, които най-точно описват картинката на този свят. Отношенията между хората, които от край време водят до огромни катаклизми. Малко ли са две световни войни? А и ако трябва да гледаме от по-ниско, нима не си ти този, който всеки ден се бори за своя живот? Дали в училище, дали в работата, дали в градския транспорт или на улицата... Дали не оказваш влияние на всеки един човек, с който си разменил дори и една дума? Осъзнаваш ли ролята, която имаш на този свят? Да, някой би си казал "Ами че аз съм само един, след милярди други... на практика съм като мравка". Но дори и да се равняваш на една мравка, това не ти отнема правото да имаш чувства... правото да усещаш тъга... да усещаш щастие... и да даряваш хората около теб и с двете...
Кой знае какво е истинското щастие...не клишираната дума…а истинският ужас. Самотниците, които носят маска... най-нещастните бездомници…прегръщат някой спомен…или се вкопчват в някоя илюзия. А ние, които не живеем сред илюзии... имаме дом над главите си... какво правим? Заети сме да оплакваме собствените си "нещастия" без да си даваме сметка, къде сме всъщност. Но и това е така... Живота си има ясни закони, дарени от природата. Всеки има чувство, че е най-нещастният човек на земята по време на бедите си. А в същото време мнозина от нас, подминават инвалидите в транспорта, дори без да им се усмихнат. Кой знае, може би една усмивка, ще им върне волята за живот. Хората не осъзнават каква роля имат. Но все пак има изключения. Хора, които са съпричастни към чуждото нещастие, даващи всичко на което са способни, само и само да дарят една усмивка. Спомням си преди около 2 години по време на един мач на Левски в Уефа. Едно момче в тинейджърска възраст, на инвалидна количка пред сектор А, облечено със сини атрибути, синьо шалче, баща му до него и така нататък. Всички футболисти, които забелязаха това момче, минаха покрай него, спряха, целунаха го и го прегърнаха. Валери Домовчийски си даде фланелката и шалчето на врата му. Та снимката е следната Георги Петков, целува това момче и виждаш как момчето е с най-щастливото си изражение на лицето. Сякаш е проходило отново. Това момче знае, че няма да проходи може би никога, или много трудно някога, но то в този ден с душата не ходеше... тичаше. За това са чудесата, за да стават от време на време и да ни карат да живееме. Иначе за какво ни е този живот? Да обикаляме през панелите, да газим дупките, да сменяме един след друг боклуци на власт. Защо ни е да живеем в тази държава, ако поне не останем хора. Хората, които от време на време да изпитват радост... да изпитват съпричастност... да бъдат като едно семейство. Свикнали сме да обичаме само себе си, и най-много още някои близки... а светът има нужда от любов. Любов без ограничения, защото иначе не виждам как ще оцелеем... Има ли име тази тъмнина? Тази жестокост? Тази омраза? Как ни намери? Тя ли се вмъкна в живота ни или ние я потърсихме и привлякохме? Какво стана с нас? Сега изпращаме децата си във външния свят така както пращаме младежите на война. С надеждата, че ще се върнат живи и здрави.Но някои от нас са изгубили пътя си. Кога е станало това? Кога ги покриха сенките, кога ги погълна тъмнината? Има ли име тази тъмнина? Това име твоето ли е? Животът идва при нас от тъмнината. Когато това стане... Има ли някой в живота ти на който можеш да се довериш? Някой, който ще се грижи за теб, когато се подхлъзнеш и паднеш. И в този момент... ще ти даде сила да се изправиш срещу страховете си сам....
Да, за мен тези хора съществуват... хората, които са плакали за мен... хората които са дишали за мен. Разбира се, най-големият пример са родителите. Тези, които ми дадоха живот... Тези, които и в най-трудните моменти, въпреки всичко... ме обичаха... Тези, които съм разплаквал с някои свои действия. Тези, които плакаха за мен, когато желанието ми за живот, в един кратък миг изчезна. Но в същия този миг, кой се появи, за да ми подаде ръка... да ми отвори очите... и да ме върне към катеренето на тази огромна планина наречена живот? Каква е онази сила, която може да те накара да правиш и невъзможни неща... Да, някои от вас правилно се досетиха... Любовта... Любовта на приятелите ти към теб и любовта с която им отвръщаш...
Да, живота е кратък... някои хора не доживяват и до моментите в които тяхните деца поемат живота си. Но нима това има значение, ако в краткия си живот си направил всичко, оставил си една хубава следа от себе си... оставил си следа в хората, които са те обикнали, които не биха те забравили никога... За това искам да завърша с един цитат от един филм, в който главният герой умира, след като са стреляли по него...

"Предполагам, че трябва да съм малко ядосан за това, което стана с мен, но е трудно да си ядосан, когато има толкова красота по света.
Понякога се чувствам така все едно я виждам всичката на едно място. Сърцето ми се надува като балон, който ще се пръсне.
И тогава си спомням, че трябва да се отпусна, и да спра да се опитвам да го държа. Тогава той излита през мен като дъжд, a аз не чувствам нищо, освен благодарност... за всеки един момент... от тъпият ми живот. Сигурен съм, че и представа си нямате за това за което говоря. Но не се претиснявайте. Ще имате някой ден."