Любовта и нейното оцеляване...

Стабилна връзка – едно от най-трудните неща за създаване днешно време… Защо се проваляме, макар да се стараем толкова много? Защо хората изведнъж станахме толкова неспособни да поддържаме жива любовта? Забравихме ли какво е да обичаш… какво е любовта? Не сме подготвени явно. Не сме подготвени за жертвите, за компромисите, за безрезервната любов. 

Не сме готови да дадем всичко, което е необходимо, за да проработи една връзка. Искаме всичко веднага, да е лесно и бързо. Също толкова бързо се и предаваме.

Най-малкото и вече търсим друго. Не позволяваме на любовта ни да расте. Не ѝ даваме време. Не търсим любов. Търсим емоцията, вълнението. Искаме някой, с когото да да си прекарваме свободното време, да се забавляваме, а не някой, който разбира какво казваме, когато мълчим.

Не търсим партньор за цял живот, защото, нали има време… Търсим моментното усещане… да си жив сега.

И когато тръпката от новото отшуми, откриваме, че искаме винаги да е така. Не сме готови да живеем в ежедневието.. Не вярваме в красотата на обикновения живот, защото сме твърде заслепени от търсенето на приключения. Живеем в очакванията си, в мечтите си, но не оставяме време за любовта. Не отделяме време да обичаме, нямаме търпение да се занимаваме с нормалните неща от връзката си.

Заети сме да преследваме някакви лични цели. Егоисти сме! Всичко трябва да е наредено и да е в наша полза. За нас връзките са просто нещо, което трябва да улеснява живота ни. В противен случай не ги искаме. Търсим моментално удовлетворение от всичко, което правим – от нещата, които публикуваме онлайн, от кариерите, които избираме, от хората, в които се влюбваме. Искаме зрелостта на връзката, която идва с времето, без да й даваме това време. Искаме емоционалната обвързаност, която се ражда с годините, без да сме готови да изживеем тези години. Искаме да чувстваме, че с другия си принадлежим, макар все още да не се познаваме.

Искаме всичко или нищо. Не ни се чака. Уморени сме от това да се борим. По-лесно ни е така, нали има други опции. Искаме да се срещаме с хора, но не държим да ги опознаваме преди да влезем във връзка. Алчни сме. Егоисти сме. Искаме да имаме всичко веднага!  

Започваме заради тръпката, а когато свърши търсим следващата. Не искаме да извадим на повърхността най-доброто у човека, с когото сме. Не искаме да го чакаме за да блесне. Искаме той е да е перфектен от самото начало. Излизаме с много хора, но всъщност не даваме истински шанс на никого. Всички са еднакви, всички ни разочароват.

Технологиите намалиха разстоянието помежду ни. Сега вместо да излизаме си пишем във фейсбук, viber. Водим телефонни и видео разговори. Вече нямаме толкова нужда да прекарваме време заедно. Комуникираме твърде много онлайн и после няма за какво да си говорим “offline”…  

Моногамни сме, ама ако може не сега. Не искаме да „пуснем корени”. Дори самата мисъл за това ни плаши. Не можем да си представим, че ще бъдем само с един човек до края на живота си. За това си тръгваме, когато нещата станат сериозни... И така живота не започва.

Презираме постоянството. Намираме го за скучно.  Искаме да вярваме, че сме „различни” от всички останали. Възприемаме се като „сексуално освободени”. Можем да разделим секса от любовта или поне си мислим, че можем. С този е секс, а с този ще е любов. Първо си лягаме с някого и след това решаваме, че искаме да го обичаме.

Сексът идва лесно, верността – не.

Да си легнеш с някого е нещо обичайно. Правим го, не защото обичаме другия, а защото искаме да се почувстваме добре. И се чувстваме, докато не си тръгнем. И после пак сме разочаровани, че явно не сме искали това.

Някога, беше лесно. Целунеш ли я/го вече си с нея/него. Сега има отворени връзки, приятели с привилегии, само за 1 нощ… Накрая се оказва, че си сте се счупили от е****, но не знаеш какви сте.

 На власт вече е логиката, рационалното. Не помним какво е да обичаш лудо. Не бихме отишли на другия край на света, само за да видим човека, когото обичаме. Когато някой пък го направи, отново се плашим. И късаме, защото сме разделени от голямо разстояние. И тук не става въпрос за километри.

Уплашени сме. Страх ни е да се влюбим, страх ни е да се отдадем, страх ни е да не ни наранят, страх ни е да не разбият сърцата ни. Не допускаме никого до себе си, нито пък ние пристъпваме напред, предлагайки безусловна любов. 

Крием се зад стени, които сами сме издигнали.  Търсим любовта, но бягаме от нея, щом я срещнем. Просто не можем да понесем бремето й. Не искаме да сме уязвими. Не искаме да разкриваме душата си пред никого. Пазим се твърде много и така не виждаме истинската стойност на човека отсреща.

Позволяваме на прекрасни хора да напуснат живота ни, защото си казваме, че „в морето има много риба”. 

Няма нищо на този свят, което не можем да покорим, и въпреки това, ето ни тук, объркани, изгубени, самотни. Изгубили способността си да обичаме истински, безрезервно, отдадено. Изгубили най-важното си човешко качество.

"Еволюирахме..."